Вижда ли се краят?
/ брой: 149
За кой ли път четох някъде "аргументирани" прогнози за това кога ще свърши кризата. Става дума за финансовата и икономическа криза, която обхвана преди около две години целия свят, предизвикана естествено от интересите на най-високи чорбаджийски кръгове. Далеч съм от мисълта да се пиша специалист по тези въпроси, но не е нужна експертна компетентност, за да ни направи впечатление фактът, че на фона на общия световен недоимък милиардерите на все повече обедняващата ни планета не намаляха, а се увеличиха.
Запазил съм изрезка от вестник (от март), в която на цяла страница астроложката Силва Дончева ни уверява, че "Кризата ще приключи през 2017 година". Други астролози, журналисти и политици й дават различни по-малки срокове. Социологът Кольо Колев например я "осъжда" на доста по-кратко съществуване, а "всенародният любимец" министър Симеон Дянков мести края й ту по-напред, ту по-назад.
Зная, че прогнозирането на подобни срокове е сложно, за да не речем невъзможно. То зависи както от редица допълнително възникнали обстоятелства, така и от нечий личен интерес, диктуващ колко дълга "присъда" е изгодно да й се определи. Преди няколко години един замогнал се социолог заявяваше упорито, че безкрайният ни преход е окончателно завършил. Да, бих добавил аз, но само за онези, които са успели да наловят достатъчно риба в мътната вода на бълбукащото време и да си напълнят - народът казва "кошницата", но става дума за банковите сметки...
По-горе писах, че кризата е започнала преди около две години. Така се смята. И за някои сфери на живота навярно е така. За хората на изкуството и културата обаче и особено за писателите нейното начало дойде почти веднага след така наречените (поне според мен) демократични промени. Някой може да възрази, че преди десети ноември мнозина писатели са били галеници на държавата. Ако в други страни се бяха родили автори като Емилиян Станев, Димитър Талев, Димитър Димов, Николай Хайтов (споменавам тях, защото първи ми идват в главата, а те са много повече и в прозата, и в другите литературни жанрове), щяха да бъдат не само галеници, а и богаташи. Не се наемам да гадая какво би било положението им сега, когато бързо и лекомислено бе отречено и забравено грижовното отношение на обществото към духовните ценности и те бяха подменени с култ към материалното. Тъжно ми е, че е така, но днес повечето млади хора говорят главно за пари и дори образованието си, ако държат на него, виждат главно като мост към забогатяване. Докато разберат, че следват за безработни...
За щастие - необяснимо за мен (навярно някъде дълбоко в българина е закодирана необходимостта да твори) много момичета и момчета пълнят литературните конкурси с по-малко или повече успешни свои поетически и белетристични опити. А тези млади хора навярно знаят, че богат писател няма. Едва ли е известен на обществото ни и факт като този, че само отделни вестници и списания имат възможността или смятат за редно да плащат писателски хонорари, както беше преди и както е по цял свят.
Неимоверни усилия струва на издателите си съществуването днес на двете създадени от Гео Милев литературни списания "Пламък" и "Везни" например, които се стремят да спазват най-доброто от традициите на някогашните си начални образци. "Пламък" се оформи главно като трибуна на младите, независимо от интереса си и към новостите, излезли изпод перата на всички добри автори. Като грешни дяволи се мъчат поетът Георги Константинов и критикът Димитър Танев, за да набавят средства за отпечатването на всеки пореден брой, тъй като списанието не получава никаква държавна или обществена финансова подкрепа. Същото е положението и с изключително богатото по съдържание списание "Везни", което излиза благодарение усилията най-вече на писателите Иван Гранитски и Андрей Андреев. И слава богу, че ги има поне тези две "територии" за публикуване (макар и даром) на българско литературно творчество. (Разбира се, те поместват и преводи на чуждестранна книжнина.)
В началото на настоящите редове стана дума за кризата и нейния край, а сега ми се ще да изтъкна, че за тези списания (и само за тях ли в областта на културата), кризата започна още преди две десетилетия и не й се вижда краят. Защото докато в сериозните държави има квоти за националното изкуство (било то кино, театър, книги, телевизия) и ниско ДДС, у нас от време на време се появи някоя вестникарска бележчица на въпросната болезнена тема и толкова.
Добре, че за хората, посветили живота си на съчинителството - да се боричкат с идеи, образи и думи е "неизлечима болест". А обществената полза, която те носят на обществото ни, е друг въпрос.