Разлюшкана горест и обич по родното огнище
Христо Цеков разказва в новата си книга художествената история на с. Върбица
/ брой: 42
Хубавият кон и под скъсан чул си личи. Тази народна мъдрост сякаш най подхожда за книгата на Христо Цеков "Родното огнище" и опита тук тя да бъде представена, похвалена, погиздена... Ако за хубавия кон се приемат авторът и книгата му, а като чул - тези тук редове. Защото Христо Цеков е утвърдено име, доайен на парламентарните журналисти, автор на книги за Георги Дамянов - министър на народната отбрана, за Димитър Ценович - касиер на БРЦК, за Ботевия четник Иваница Данчев, за голямата ни самарянка Йорданка Филаретова... И немаловажното - приятел е на проф. Андрей Пантев. Който като Бог на Северозапада и на българската история може да има около себе си само полубогове. Дълго стана, но е вярно.
И още лаконизми. Това е класика в жанра. Нарочно съм търсил и изчитал не една и две книги за родния край, село, селище... Та и аз да опитам. Нали всички дължим поклон на мястото, където сме се пръкнали. Ако, разбира се, се смятаме за земни и обикновени. Христо Цеков го е направил най-добре. Дори когато нещо повтаря, или с нещо досажда. Прави го съзнателно, майсторски, с открита обич. И ако перифразираме големия познавач на военната проза полк. Георги Й. Георгиев, ще се получи: "Родното огнище" на Христо Цеков е художествената история на с. Върбица, община Враца."
Особено впечатлителна, поучителна и приемлива е пестеливостта на автора. Да пишеш цяла книга и да се ограничиш в спомените и размислите си "Моят 9 септември", "Моят 10 ноември"... само по на две странички, това е сила. Осъзната, търсена и постигната. И потвърждаваща офицера в Христо Цеков. Той цял живот е бил само военен. И е придобил най-ценното в армията - немногословието. Притежава и качествата на общественик. Авторът е и активен участник в Общобългарския комитет и фондация "Васил Левски", фондация "Христо Ботев", Славянското дружество, Съюза на журналистите...
А книгата му "Родното огнище" засега може да се приеме и като лавров венец, украсил заслужено побелялата му глава. Вижте и благостта в очите и на лицето му. Видял е много в своите 83 лета. И го показва, и го оставя на съселяните, на приятелите и читателите си. Защото вече забравихме ТКЗС-тата, затваряме училищата, подминаваме читалищата... Така било в Щатите. А дали е по-добро? Всеки може да го прозре, щом прочете "Родното огнище". В случая се отнася за с. Върбица, Белослатинско. Но важи и за възрастните, и за младите, които усещат понякога болка отляво.
Ако се подредят портретите и имената на хората, за които Христо Цеков пише в "Родното огнище", ще се получи един божествен иконостас на родното му с. Върбица. Ето само някои щрихи: столетникът дядо Петър Драгойчев, участник в Балканската война, в която загиват 13 върбичани; прославеният Вълчо Химирски, командир на партизанския отряд "Дядо Вълко"; Цветко Лишов, Цветко Мончов, Цветко Иванов-Цигларя..., участници в Отечествената война; Тошо Цеков, първата жертва на хитлеризма от Върбица; Васил Недков, професионален революционер; Никола Ценов Първанов, застрелян от фашистите на 31.ХІІ.1943 г.; Петър Николов, Георги Маринков и Мустафа Ценов, застреляни през юни 1944 г. като ятаци; Иван Матев, първият председател на читалището... Сигурно са стотици.
И с повечето от тях Христо Цеков е разговарял лично. Има ги имената и на основателите, и на активистите на Партията, РМС, Отечествения фронт. Има кратки очерци за училището, читалището, БКП-БСП - Върбица. Чудесни са описанията за околността, флората и фауната. При това - и двукраката. Ето и една прелюбопитност, характерна само за Върбица. За майчиното презиме. И за мястото му под небето на Върбица. Където много от хората са по-известни точно с това презиме - Ватко Танкин е синът на Танка, Христо Ненкин е синът на Ненка, има ги и Митко Кунин, Доко Къцин, Васил Недин... Това се казва признание към майките. Защото бащата е, но може и да не е. Такава е истинската биология. Освен ако стане погрешка в родилния дом. Има ги и такива.