Пред чаша вино и една жена красивите ни думи са излишни...

Най-трудно се говори и пише за хора, които познаваш отблизо. Или поне в известен смисъл. За хора, пред които благоговееш, които боготвориш. А аз, в спомените и размислите за Евстати Бурнаски, все повече го съпоставям с моя баща. Бил съм хлапе, пропуснал съм да питам и разпитвам татко за хиляди неща. А той разказваше с охота за шестгодишния си войниклък на остров Тасос, за подземните казарми на Укрепената линия "Метаксас"... Сега се гневя на себе си пак. Защо не разпитвах и полк. Бурнаски! Отнасяше се с мен изключително уважително. В автографа си на стихосбирката "Майка майчица" е написал: "На моя сърдечен приятел..." И се теша. Държал съм се като онова хлапе!
Тези редове за "войнишкия поет" тъкмя и редя почти година и половина. Които не му достигнаха до 95-те. Искам да са най-точни, най-тръпни, най-топли... най-приятелски. Сигурно не ще успея! Затова пък аз ще продължавам да чета и препрочитам стиховете му, да топля душата си, да къпя часовете и дните си в спомените по него. Имам скъпи лични, незабравими, неповторими срещи, разговори, рецитали, организиране и отбелязване на 90-годишнината му... И всичко започна през октомври, около кръглата му патриаршеска годишнина. Заредиха се срещи "на кафе" близо до подлеза пред Румънското посолство. Беше го кръстил "Бялото кафе", имаше си масичка и стол до прозореца. Тук идваха на среща с него и приятелите му поетът Иван Карадачки, полк. Георгиев от Военното издателство... Колко му е там днес да има една табела: "Тук си пиеше кафето войнишкият поет полк. Евстати Бурнаски". Казват, имало го в други страни...

Роден, обречен, наказан за обич

Сигурно в света най-много стихове има за обичта. При всеки, разбира се, е различно. Дори когато поетства с нелюбов директно или метафорично към българската демокрация, към нейния най-дългогодишен премиер или към задокеанския й посланик... Евстати Бурнаски го прави от обич към хората и към България: "Стари хора, още малко потърпете,/ казва премиерът ни любим./ Бързо, след като умрете,/ пенсиите ви ще увеличим..." Или: "Твоя светлост, г-н Уорлик,/ дай го предпазливо!/ Граовци сме племе малко диво./ Раждаме се върли левичари!/ Не търпим царе и господари!..." Любов към всичко - към цветята, към жената, към живота, към хората, към птиците... Най-възвишената и най-земната. Цял живот, почти век, та до смъртта. Не може да се обясни. Може само да се чете и възприема. От "Любовта на лейтенанта" до "Пред чаша вино". Ето само отделни стихове: "Обичате ли, обич не пестете,/ Спестена обич - пропилян живот!" Или: "Аз имам вече диагноза -/ обичам хората, обичам!" И още: "Очите ти, очите ти, Ирен!... Към тях аз пак съм устремен!..." И пак: "Макар да изглеждам посърнал/ и вече за "Сбогом" готов, в живота ми се завърна/ една закъсняла любов..." И накрая, съвсем накрая е последното му стихотворение от последната стихосбирка "Майка майчица", озаглавено "Пред чаша вино" и посветено "На моите връстници". Лесно е за запомняне, пълно е с възторжена обич и аз все си го повтарям, къде на ум, някъде и на глас: "...Ще хвърля всичко друго настрана!/ Приятели деветдесетгодишни, пред чаша вино и една жена/ красивите ни думи са излишни!..." Това е поетът Бурнаски! Коя жена би устояла?
От какъв ли ъгъл не е погледната, не е възпята обичта в неговите стихове. Ето го в млади години: "Усмихна се съседския прозорец/ и сякаш чух - Довечера ела!..." В зрелите и пълни с любов: "Не целувах със студени устни/ никоя обичана жена..." И в презрелите: "Животът става неизбежна мъка,/ щом любовта с трошици се обърка." Или това: "А две очи, почти напълно слепи/ греховно галят пазва на жена.../ Светът е звук и женска топлина!..."

На стремето със злобата на времето

Ако на човек нещо му е притъмняло на душата, което може да се окаже перманентното му състояние, може да пробва с хапче "Стихове от Евстати Бурнаски". Сам ще усети ефекта не след дълго. Удовлетворение ще го осени още в началото: "Боли ме истината премълчана.../ Сега лъжата е икона свята...", декларира авторът и реагира на още много "въпроси без отговор". Ето и стихове от стихотворението "Шепот на трева", изведено и като заглавие на стихосбирката му: "Какво към късни размисли ме дърпа?.../ Не казвай нищо! Времето е вечност. А другото е шепот на трева./ Сърцето е единствен речник/ на всички неизречени слова..." Веднага след това поетът се обръща с мили думи към съпругата си Мария: "Усмивчице на моя късен залез!/ Къде се губиш ти сега? Къде?.../ Кой обичта от обичта краде?..." Плете и разплита още от демокрацията ни: "Процъфтява нашата държава!/ Виждаме го. Не пасем трева!.../ Кипи животът, бесен и разгащен,/ повлякъл всичко в мътния въртоп!" "Ти, любезно отечество мое,.../ На управници само не случи.../ Живеем си съвсем на свобода./ ...Свободно ровим в кофи за боклуци./ Едно не знаем - как да се спасим/ от върли нашенски башибозуци..." Има я и "Синята птица", на каквато е оприличено СДС-то: "Вярвахме, че тя е птица Феникс,/ ...А пък то - обикновена сврака!/ Хем крадлива, хем креслива..."
Не може да не впечатли дълбокото и вярно преживяване на ставащото в България и в света у поета Бурнаски. Така, както има прекрасни стихове за всяко цвете, от трилистното минзухарче, през розата с бодлите и аромата, планинска роза, захвърлена роза, теменуга, жасмин, бяла гладиола, водна лилия... има и безбройно точни метафорични стихове и за хората. Със съответни посвещения като това "На един министър": "...Накрая погледът му взе да свиква/ с високо изкачилата се тиква..." Или: "На един партиен лидер": "И за да му е чиста съвестта,/ остави си обувките в калта." Особено силен е протестът на твореца: "Човек с отворени очи умира./ Срещу смъртта в смъртта си протестира..."

Лъчезарният кошмар на "усмивката"

Много са върховете в творчеството на поета и писателя Евстати Бурнаски. Негов е и романът в стихове "Подземният вятър", който му докарва и много главоболия. Заради откритото там недоволство от по-големи или по-малки началници. Когато никому през ума не преминаваше подобно по-късно наречено "дисидентство". Написва и автобиографичния си роман "Личности и коне". Първата му книга е "Песни по пътя", излязла през 1957 г. С това завършва и службата му в армията като офицер и ветеринарен лекар. В "Личности и коне" особено ярко описва годините си в товарното артилерийско отделение в Разлог, а след това и в Родопите. Когато е само на 35, е назначен в литературната редакция на Военното издателство. Така пък започва щатната му творческа кариера. До самата му смърт той живее с творчеството си. Все във възхвала на красивото, доброто, справедливото, човешкото. В армията служи 40 години, като става "Заслужил деятел на културата". Достига до звание "полковник" и длъжност "Началник на Групата писатели и композитори" към МНО.
И едно твърде важно, малко познато и неприемливо подминавано и по-рано, и днес "фактче": Негово, на полк. Бурнаски е стихотворението, приписал си като свое Лъчезар Станев и изпълнявано от Петко Петков като песен - "Усмивката". Лично Бурнаски ми е споделял и аз нямам основание да не му вярвам. Като началник на Групата писатели и композитори, чието работно място е стаята на първия етаж на Централния военен клуб (тогава ЦДНА - Централен дом на народната армия - б.а.), на ъгъла на "Раковски" и "Цар Освободител", композиторът Димитър Хинков помолва Бурнаски за текст на песен за празника на футболния клуб на армията. След известно време на нарочната за това среща отдалеч Евстати Бурнаски се усмихва, композиторът разбира, че текстът е готов, сполучлив и двамата му дават име "Усмивката". Има и други случаи на крадени стихове. Но този е уникален.
Ето и обяснението на Евстати Бурнаски: "В книгата си "Мигове и вечност" (1982) Лъчезар Станев по погрешка е включил моя стихотворен текст на песента "Усмивката". И посвещава на случая стихотворението си "Баладична одисея". Вижте финала: "Живее "Усмивката" в звучни стихии!/ Но никой слушател не знае това,/ че милите наши певци "трамвайджии"/ изричат окрадени чужди слова..." Учудващо е, че вече от 30 години въпросът все така "си виси". Сам станах свидетел. Беше по средата на 2014 г. Бях отишъл в дома му. Тръгвахме "на кафе" и вече на вратата телефонът звънна. Бурнаски се върна. Разговорът се проточи. На два или три пъти моят домакин повтори: "Ето, имате ми телефона, елате ще говорим..." Без да знам с кого е разговарял, му казах: "Защо не му затворихте телефона?" "Да, трябваше да му затворя." Оказа се, че синът на Лъчезар Станев убеждавал Бурнаски, че баща му е написал "Усмивката".
Да е светла паметта на поета и човека, офицера и приятеля полк. Евстати Бурнаски. Отиде си на 31 юли 2015 година. Но остана с поезията си. Докато ни има нас, неговите приятели и читатели. И докато ги има нашите приятели. И България! Поклон!