Как безумието на политиците опозори подвига на войниците

Всеизвестно е, че царят и главнокомандващ Фердинанд взема еднолично решение, а помощникът, протежето, послушникът, подсъдимият по-късно генерал Савов сам започва Междусъюзническата война. Българското население, оставено отново под чужда власт, търси помощ от министър-председателя Иван Гешов, от цар Фердинанд, от чуждите дипломатически мисии - да не бъде забравено, да бъде освободено, да бъде присъединено към родината-майка:
"Не се ли постигне това, оставят ли се чисто български земи под сръбско и гръцко владичество, населението в тях, подложено на насилствено погърчване или посръбчване, оскърбено в националното си чувство, ще се види принудено наново да поеме неравна борба..."
На стон, дори на плач приличат тези и още хиляди декларации, меморандуми, молби...
Може и някои военачалници от заплашените да останат извън границите на България територии като ген. Константин Жостов, началник на щаба на Трета армия, ген. Александър Протогеров, основният двигател на Македоно-Одринското опълчение, ген. Климент Бояджиев, командир на 4-та пехотна Преславска дивизия и бъдещ министър на войната (1913-1914), да са оказвали натиск върху царя и главнокомандващия и дори да са му повлияли. Да не забравяме, че "в самата тази война цели тридесет хиляди доброволци, синове на Македония, се биха като българи"...
Съображенията са много, едно от друго по- сериозни...

Начало на Балканския съюз и на разногласията

Още в самото начало на 1912 г., на 28 февруари, в София е сключен договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия. Това е началото в създаването на Балканския съюз. Но има и предистория. Първите опити за създаване на Балкански блок са още от април 1911 г., като в основата на сръбските предложения заляга не принципът за самоопределяне на бъдещите свободни територии, а принципът за "приятелско поделяне сферите на влияние в Македония". Същите са мотивите на Сърбия и в Балканския съюз. Българското правителство, без да се съобразява с интересите на българския народ и на поробените българи в Македония, приема тези сръбски щения за дележ. Следва тайно приложение към договора за приятелство и военна конвенция със Сърбия.
На 16 май 1912 г. сценарият се повтаря. В София е сключен отбранителен съюзнически договор между България и Гърция. И тук съдбата на освободените територии не е изяснена. При това, докато посредник между България и Сърбия е Русия, в Гърция съветници са английски дипломати.
На 17 септември цар Фердинанд подписва указ за обявяване на обща мобилизация. Същият ден министър-председателят уведомява легацията ни в Берлин, че това става в отговор на обявената в европейската част на Турция мобилизация. Така да се каже, задвижва се военната машина. И на 5 октомври започва войната.
Доста по-късно обаче ще стане ясно, че отдавна чарковете на Балканския съюз силно са се разскърцали и дори разхвърчали. Още на 15.IХ.1912 г. - два дни преди обявяването на мобилизацията и 20 дни преди началото на войната, сръбският министър-председател Никола Пашич изпраща до сръбските консулства и легации окръжно, в което земите, влизащи в Стара Сърбия и населени със сърби, на северозапад от сръбско-българско-турската граница, по устието на Вардар, по Бабун планина, до Прилеп, Кичево и Охрид и техните околности, се определят като сръбски. И това следва да се лансира като становище на сръбското правителство, да се отстоява и да се работи за осъществяването му! Което тутакси отеква.

Призракът на недоверието витае над съюзниците

В спомените си за времето и боевете преди падането на Одрин началникът на артилерията в действащата армия ген. Пантелей Ценов на няколко пъти споменава името на сръбския представител в Главната квартира полк. Лешанин. "Поведението на този сръбски офицер, пише ген. Ценов, още тогава будеше подозрение, че сърбите няма да устоят на поетите от тях задължения според договора ни с тях... Един ден аз не се удържах и го запитах защо с такова любопитство разглежда картата на стената.
"Чудя се как е могло нашето правителство да се съгласи да ви даде такова голямо пространство земя в Македония и Тракия... И мисля, че предвиденото в договора трябва да се поправи". От поведението на сърбите впоследствие се видя, че мнението на полк. Лешанин е основано на замисъла на сръбското правителство".
Доколко отношенията между сърби и българи се влошават проличава и от дневника на един турски офицер в обсадения Одрин. На 30 ноември 1912 г. той записва: "Говорят, че сърбите завзели Битоля, с което съвсем не се харесали на българите..."
След два месеца между обсадените пак става дума за същото. На 7 февруари 1913 г. капитан Хасан Джемал отново записва: "Сърбите напуснали българите. Оставили ги сами. Помежду им кавга избухнала..."
И къде ли още не се носи призракът на съмнението, недоверието, противопоставянето между съюзниците, особено със Сърбия. Чак до самото начало на бойните действия на 16 юни 1913 г. Особено явни и силни стават раздорите след падането на Одрин. Два дни след това кралският сръбски пълномощен министър в София предава на министър-председателя Гешов "препис от писмо на Никола Пашич, министър-председател и министър на външните работи на Сърбия..., досежно артилерията, изпратена в Одрин от кралското сръбско правителство... Г-н Пашич иска да каже, разяснява Гешов на пълномощния ни министър в Белград Андрей Тошев, че това изпращане, както и изпращането на двете дивизии в Маришкия театър на войната, са станали без сръбското правителство да е задължено..., в замяна на което България е длъжна да даде на Сърбия нещо повече от предвиденото в договора".

Настава часът на дипломатическата стихия

Иван Евстратиев Гешов заявява на г-н Пашич:
"Българското царско правителство крайно съжалява, че не може по никой начин да го сподели, защото, първо, нищо не е направено от нашата съюзница Сърбия извън това, което тя се е задължила да направи по договора, военната конвенция и нейните приложения..."
В края на март с.г. на пълномощния ни министър в Белград се налага отново да донася на министър-председателя Гешов, този път "за евентуално отлагане на демобилизацията на сръбската армия и претенции по отношение на новоосвободените земи". В Скупщината се водят ожесточени спорове, че вместо 320 000 войника се наложило Сърбия да издържа 402 000, което довело до допълнителен кредит... И за всичко това едва ли не България има главна вина. Чуват се и призиви "територията, заета от нашата войска, и по божия воля и по човешка правда трябва да припаднат на Сърбия..."
На 10 април Иван Гешов информира легациите ни в Петербург, Париж и Лондон за съществуващо споразумение между Сърбия и Гърция против България. Докато става ясно, че началото на това единодействие е поставено още на 24 февруари 1912 г., два дни преди подписването на договора за приятелство между България и Сърбия. На тази дата създадените в гръцката и сръбската армия военни лиги се споразумяват за общи действия срещу българите. А под натиска на същите лиги пак в Солун на 19 май 1912 г. става подписването на съюз и военна конвенция между Сърбия и Гърция. И в този договор двете страни си гарантират запазването на окупираните територии. И още, и още, и още...

Катастрофалният край

Докато началото на Балканската война, въпреки многото грешки на военачалниците ни, е почти вихрено, в т.нар. Втора балканска, позната повече като Междусъюзническа, началото се оказва фатално. "Заслугата" отново е на вездесъщия фаворит на царя ген. Михаил Савов. Нека само трасираме. На 17 май 1913 г., само месец преди фаталния 16 юни, в Лондон е сключен мирният договор между съюзниците и Турция. На 26 май руският император предупреждава Сърбия и България да не предприемат бойни действия една срещу друга. На 28-и главният противник на войната и началник на щаба на Действащата армия ген. Иван Фичев е "изпратен на лечение", за да не пречи повече на ген. Савов. Вече с "развързани ръце", на 2 юни помощник-главнокомандващият докладва на правителството, че армията е в пълна готовност за военни действия срещу Сърбия и Гърция. Следват нови заповеди, доклади, лъжи...
Докато за броени дни бойни действия постигнатото в Балканската война е загубено... Идва Букурещкият мирен договор, подписан на 28 юли. Този път краят е катастрофа - безумието на политиците опозорява подвига на войниците!


Генерал Иван Фичев, категоричен противник на решаването на споровете със съюзниците чрез война


Като главнокомандващ Фердинанд еднолично взема фаталното решение (на снимката - на фронта, октомври 1912 г.)

Безумието на политиците опозорява подвига на войниците (прочутата картина на Ярослав Вешин "Атака. На нож" е символ на героизма на българския войник в Балканската война)