Българите свалят капа на учител и на бойно знаме

Копривленските камбани бият вече почти сто години. Особеното е, че те звънят не под черковен купол, а в храма на знанието и просветата - Училището. Бият в гърдите и душите на побягналите от Беломорието бежанци. Изоставили родните си места Горно и Долно Броди, Възем, Старчище, Зърнево, Елес, Калапот, Ловча, Търлис... Общо от 18 селища чистокръвни българи се стичат тук. Само на хвърлей от бащините огнища. Но да са си в България. С обичаите, езика, културата и духовността си. А камбаните са всеизвестни - легендарният Денчо Ангелов, дългогодишен директор на училището, инициатор за изграждането на новата му сграда, на сградата на читалището, на стадиона; Магда Кацарова, първата учителка в Копривлен, Стою Попов, Ангел Недев, Георги Бойчев, Иван Чорлев, Костадин Ряхов, Гълъбица Цуцуманова, Роза Велева, Митра Керанова... Все местни люде с култ към знанието.

Знаменитият Денчо Ангелов пак е прикоткал порасналите си ученици


Просветното дело в Копривлен се е превърнало в съдба и част от биографията на още една "камбана" на Копривлен. Наследникът на недостижимия Денчо - Тодор Гърнев. Той друго не е работил. В Копривлен е роден и целият му житейски, професионален и творчески път от вече 85 години преминава в това хубаво село, оприличено от учителя Иван Шиндов като "бистро око под моминска вежда". Точно 40 години е учител и директор на училището. И е като жива летописна книга на всичко, свързано с духовността тук.
Три книги за последните пет години дава на копривленци Тодор Гърнев: "Слова за духа и хората", "Копривлен - нашата гордост и надежда" и "В служба на висок обществен идеал". Безмерно скромно подобие на Паисиевата история - неголеми по обем, но всеобхватни като дух. Да четат младите и недотам, да знаят, да помнят и да разказват. Че в Копривлен "в началото наистина е словото" - на учителите. И да се гордеят, да следват примера на бащите и дедите ни. Защото напоследък политическата, икономическата, финансовата... криза се стоварва с особена жестокост и върху училищата, и върху просветата.
Колко може да вземе един бежанец - цедилка на гърба или раница с дете? И други в ръце или хванати за майчината пола. Ведно със самун хляб и някоя дреха.
Почти нищо! Дори една керемида от къщата не може да върже в бохчата. Или чин от училището да нарами.
И неимоверно, неподозирано много, което и не би помислил да остави - децата. Нова къща, ново училище може да се построят на новото място. Както става по цяло Българско открай време. Първообраз са килийните училища.
Началото е някъде в края на злощастната за българите Междусъюзническа война от 1913 г. Криво-ляво побягналите от Беломорието бежанци се настаняват в къщите на избягалите от Копривлен турци. По две-три семейства в една къща. 96-годишният днес старейшина на Копривлен Петър Аврамов много точно го е описал. Той е само на 2-3 годинки, когато баща му го "доставя" тук в раница на гърба, бягайки от Долно Броди (дн. Като Вронду в Гърция) нощем. Никой още за собствена къща не е помислял. Но всички са убедени: нужно е училище. А няма и черква. Тогава?
Изводът и изходът е само един - хората да си кажат думата. Днес му викат референдум. И трудно стигат до него. А затъналите в мизерия бежанци лесно отсичат - първо училището. За своя и на днешните поколения гордост. "Заслугата за надделяването на тази идея имат учителите Ангел Недев и съвсем младият Денчо Ангелов", пише в книгата си "Светините на Копривлен" Иван Шиндов, една от които е училището.
Изпратено е мотивирано писмо до Струмишката окръжна инспекция и тя разрешава откриването му. Било е 1918 г. И е съвсем естествено, че първата учителка Магда Кацарова също е бежанка от с. Възем, от което са и много от новокопривленците.
- Можем да си представим тези първи стъпки - допълва дългогодишният учител Тодор Гърнев - една учителка, съвсем млада, без специална подготовка, и ученици от първи до четвърти клас - всичките в една учебна стая, насядали по 5-6 на дългите до три метра чинове. Обучението се води на две смени - преди обяд и след обяд...
През следващата учебна година идва учителят Димитър Лазаров от приграничното с. Гайтаниново, наречен заради добротата и кротостта му Бубичката. И на тази "бубичка" мустаклиите и грубовати копривленци стават на крака и му свалят шапка, щом мине край тях. А има и други случаи, пак според Тодор Гърнев - по-младият учител да стане, когато минават покрай него родители на учениците му. Могат ли днес младите, а и не чак толкова, да си го представят! Освен на бойно знаме българите сваляха калпак и на учителя.
Легендата Денчо Ангелов дори не е от Копривлен, но със сигурност е най-известният копривленец. Тръгва от Дряново, за да помага на борците за свобода в Гърция, обаче не може да премине границата и става учител. Първо в съседното селце Лялево. А от 1926 г. е назначен в Копривлен. За да стигне до признанието:
- Копривлен е моето родно място.
Цели 35 години учителства и директорства, като че ли покрай всичко друго. Защото той е основният двигател при построяването на новата училищна сграда през 1930 г. Пак той е най-активният при изграждането на читалището. С шапка в ръка обикаля зрителите на футболни мачове и събира пари за нов стадион. Може ли човек да не даде и своята лепта!
От септември 1944 г. всеотдайният Денчо, както си го наричат фамилиарно всички, е първият отечественофронтовски училищен инспектор в Неврокоп (дн. Гоце Делчев). По едно време е назначен за зам. окръжен училищен инспектор в Благоевград. Предложено му е да работи в Министерството на народната просвета в София. Отказва. Как човек да не се запита, каква ще да е тази обич към училището и децата. И така цели 35 години. Нищо, че наследникът му престоява дори 40 години - пак като учител и директор. Толкова е учителският стаж и на Ангел Тодоров. Може да има и други. Но Денчо е класа, Денчо е мит, Денчо е идол... Затуй копривленци му спретват незабравимо честване на 80-годишнината, станала общоселски празник.
Имената на десетки от кохортата на копривленските учители са назовани в книгите на директора Тодор Гърнев, на учителя Иван Шиндов и на старейшината на Копривлен Петър Аврамов. Все с благодарност и поклон. Училището започнало с петдесетина ученици, през учебната 1949-1950 г. броят им достига 473! А според статистиката на директора Тодор Гърнев до 9.IХ.1944 г. в началния курс се учат 3450 ученици и в средния - 1400.
Анализът на резултатите може да потвърди във всички случаи най-важното. Ралото и плугът на учителите - книгата, благородно и плодовито разрохкват и хвърлят в детските души семената на знанието. И пак директорът Тодор Гърнев уверено декларира:
- Проверена истина, предавана от поколение на поколение, е, че просветното огнище на Копривлен през цялото му развитие е поле за изява на честни и жадни за обучение и възпитание учители, които винаги се стараят да насочат духовните интереси на децата към чистото и възвишеното, към чувството на уважение и зачитане на всички хора, към хуманни идеи и справедливост...
Не е възможно тук да бъде изречено всичко. А като епилог ето редове за училището в Копривлен като "светиня" от книгата на Иван Шиндов:
"Още от създаването си училището играе важна роля в живота на селото. Колкото повече расте броят на учителите, толкова повече расте и влиянието им. Няма обществена проява, в която учителството да не участва и да не играе ръководна роля... Плод на усърдната им работа са изявите на копривленските ученици в училищата, в които продължават образованието си... Мнозина от тях достигат високи служебни постове. Неврокопският митрополит Натанаил, ректорът на Югозападния университет в Благоевград Илия Гюдженов, заместник генералният директор на БДЖ Иван Г. Куртов, народният представител в Осмото народно събрание Васил Щерев, директорът на завода за УКВ радиостанции в Гоце Делчев Иван Д. Куртов... са възпитаници на копривленските учители."
Има още десетки. Какъв по-хубав атестат за едно училище и за учителите в него?