Спортни министри ще имаме, но спортни успехи - едва ли

Спомням си с колко радост посрещнахме през 1951 г. първия ни бронзов медал, завоюван от боксьора Борис Георгиев. Изпитвахме още по-силно чувство на национална гордост, когато големият ни борец Никола Станчев ни ощастливи с първия златен медал от Игрите в Мелбърн през 1956 г. С това напомнихме, че малка България навлиза в световния спортен свят. През следващите десетилетия показахме, че с нас трябва да се съобразяват и най-големите спортни сили в света.
Време е да оценим тазгодишното ни участие в Рио. Почувствахме като своеобразен отдушник бронзовия успех на 21-годишната Елица Янкова, за да треперим над това прекрасно момиче като над скъпоценна реликва - нейното енергично поведение на тепиха показа как трябва да се защитава българското име и чест. Чудесното постижение на великолепната Мирела Демирева на висок скок, удостоено с неоценимо сребро, доказва, че присъствието ни в тази българска лекоатлетическа дисциплина продължава да е респектиращо в света на царицата на спортовете. Трудно бихме намерили суперлативи за всеотдайната игра на обаятелните момичета от ансамбъла по художествена гимнастика, водени от талантливата им треньорка Ина Ананиева. Те дадоха всичко от себе си, за да защитят високото реноме на родната школа и предизвикаха буря от аплодисменти в залата и пред малкия екран. Не по-малко възхищение ни донесе характерът, който показа в индивидуалната надпревара Невяна Владинова. Не може да не ни удивлява спортното дълголетие на голямата Ивет Лалова, която и сега намери място на финала сред най-бързите бегачки на планетата.
Не трябва да подценяваме и пренебрегваме благородните усилия на останалите ни участници в трудната битка за олимпийските отличия. За жалост, угаснаха надеждите ни за

по-достойно българско присъствие

изпихме отново горчивия хап на провала. А за него и дума не се обелва от огорчени спортни специалисти, още повече от високите етажи на властта. За сметка на това някои пожизнени телевизионни спортни журналисти, гузно побързаха да ни предупредят, че не бива да търсим носталгично успешното ни олимпийско минало, а да гледаме напред.
В същия дух прозвучаха и изявленията по БТВ на 24 август и на спортния ни министър Красен Кралев, който се прехласна да ни убеждава колко грижи бил положил за родните олимпийци. За тяхната 4-годишна подготовка били хвърлени 50 милиона, а сега щял да зарадва най-успешните с премии в размер на 1,8 млн. лв. За разлика от Тодор Живков те строели много спортни зали, стадиони и т.н. А знае ли господин министърът, че се хвърлиха милиони за стадиони, където няма кой да спортува? Нека се поразходи из запустели селища и се убеди сам как се хвърлят неоправдано пари.
Недоумявам защо продължава да отсъства тревога от унизителното ни представяне в Рио! Нима не трябваше да се стреснат компетентните органи? Очевидно "има нещо гнило в Дания", но никой не се трогва, че родният кораб потъва и "от нийде взорът надежда не види". Трябва да се поучим от миналото, за да разчитаме на успешно бъдеще. Налага се да припомним на някои недобросъвестни люде, че в миналото жънехме победи, страната ни се нареждаше в челната десетка по завоювани олимпийски отличия.
Тези успехи не дойдоха даром от небето, което сега някои разчитат да омилостивят с водосвети и молебени. Тогава наистина

имаше държава, която се грижеше

за много неща, в това число и за спорта. Заделяше средства, създаваше организация, подбираше и подготвяше спортно-технически и треньорски кадри, издирваха се и се работеше целенасочено с талантливи момчета и момичета. Защо беше ликвидиран със замах БСФС? Защо от 16 спортни училища в страната ни са останали половината? А те имаха неоценим принос за физическата, психическата и професионалната подготовка на младите спортисти.
Днес трудно ще открием присъствието на различни школи в отделните спортове. Много неща са предоставени на спортните федерации и клубове, но голяма част от тях вече са история поради липса на средства. Сега няма икономика, а държавата, доколкото я има, е поставена на колене от безпощадния хищен капитал, на който държавниците ни сервилнически козируват. В същото време банките гонят милиардни печалби, а народът е доведен до просешка тояга.
Младата спортна България се нуждае от сериозни грижи. Не може да се изразява загриженост и съпричастие с присъствие само на отговорни състезания. В това отношение учудваща артистична показност демонстрира президентът Росен Плевнелиев, който едва ли е отделял време, за да види при какви условия тренират олимпийците ни и какви са проблемите им. За сметка на това г-н президентът хвана самолета и се озова в Рио, за да окуражава и той спортистите. Между другото, наред с важни държавни дела...

Нямаме право да премълчаваме

очевидните неблагополучия в спортната политика на България. От компетентните държавни органи и специалисти обществото изисква точен анализ и поуки, нова стратегия за излизане от унизителното състояние, в което е спортът на днешна България. А имаме толкова талантливи чеда. Инак спортни министри ще имаме, но спортни успехи - едва ли. А "Мила, Родино" ще се прости завинаги с високите олимпийски подиуми. За това едва ли ще ни простят и онези, които идват след нас.