Пожизнената гора

Ако сте забелязали, разбира се, Шерудската гора не е като горите на лицето Симеон Сакскобургготски. Онази гора била просто гора, където живеели Робин Худ, отец Тък и още там разбойници или освободители на човешките мечти, докато нашите гори (на Симеон! И други!) били наследствени... И така нататък до всичко, което произлиза от този правен факт. Всичко това се случва в оная Англия, където злобният Геслер е нещо като началник на стражата или... де да знам какво. Обърках се, Геслер беше от детските филми за Вилхем Тел, но в днешната ми глава всички зли герои се събират в едно, сякаш всеки ден пътувам с тях в автобуса за никъде, както е казал поетът Валери Станков.
Както и да е...
У нас, както вече отбелязах не само аз, но и в самите закони го пише, горите са наследствени. И по тази правна причина никакви хайдути, моля ви се, разни там Робин Худ, отец Тък и даже Вилхем Тел не могат да виреят, защото, както е казано от един поет, "в съда не потупват по рамото". Но да оставим криминалната страна на въпроса и да се върнем към ежедневието.
А ежедневието е тъжно, както е забелязал целокупният български народ. Нито гора, нито волни хайдушки изпълнения - в смисъл на чевермета, алтъни и благи моми. Днес хайдутите станаха депутати, препирните им, сиреч битките, ги дават по телевизора.
С една дума - изгуби се тайнството, изгуби се онзи ореол, онази слава, която обгръщаше като мантия борците за справедливост. Днес няма кой да умре за свободата на бедния. Щото според новите теории беднотията е личен проблем. Като си ахмак и не можеш да крадеш - хак ти е! Няма да се занимаваме с тебе сега! И без това имаме толкова много проблеми да решаваме. Като почнеш от Европейския съюз, та стигнеш до онази малка част от Антарктида, която притежаваме, без да притежаваме душите си. Всъщност там е точно въпросът, над който си блъскаме главите - какво притежаваме! Имаме телата си, но нямаме душите си...
Робията в ХХI век се нарича бизнес, а онази иновация* никава я няма. Затова продаваме телата си, а за душите си дори не се замисляме. То тъй и тъй ги няма... Само понякога тъжно се вглеждаме в децата си и си викаме: айде, дано пък те успеят. В какво да успеят? Да съхранят душите си ли? Няма такава приказка. Робът не може да възпита свободен човек.
Затова англичаните казват, че детето е бащата на човека. Трябва да се върнем към първичната си искреност и усещане за справедливост, които са присъщи на малките ни наследници. Вярвайте в това, вглеждайте се в техните игри и понякога може би ще сетите, че и вие сте играли на Робин Худ, Вилхем Тел и още такива герои. Защо на децата е присъща справедливостта, а на възрастните тя се струва глупава. Какво се случва в тези тридесетина години, които ни разделят с халюцинациите на детството и ни вкарват в реалността на зрелостта? Какво се е променило, че бягаме като изумени от мечтата да бъдем справедливи?
Тези въпроси нямат отговори, но е хубаво да си ги задаваме. Кой знае пък, може някога да намерим своя отговор. Той се крие някъде в нас и понякога, обаче само понякога, човърка с детското си пръстче сивата корица на мозъка ни, където, казват, се крие цялата ни същност. И тогава, ах, тогава, ни се приисква да наденем ризницата, да нарамим колчана с опасни стрели, да обуем кожените ботуши и вдишаме въздуха на свободата. Защото свободата, Санчо, се намира на върха на бойното копие, както поучаваше един идалго своя оръженосец.
Лесно му е било на онзи идалго, ще кажете, има си оръженосец, а ние трябва сами да мъкнем оръжията си ведно с кахърите си и накрая, оплетен съвсем тягостно в живота си, се чудиш кое да захвърлиш - меча или тегобата. Без, естествено, да разбираш, че те винаги вървят заедно - също като острието и канията.
Всъщност има една гора, която, без да е наследствена, е пожизнена. Това е гората в нашите сърца. И в нея, вярвам, още живее един Робин Худ или Вилхем Тел и в колчана му от стрели грее една от злато, която плаче да бъде прегърната от тетивата, за да прониже сърцето ни.
Защото то, проклетото, вече страшно много пораснало, забрави какво е да обичаш...
Такива работи...


* Тая пък дума откъде дойде, да се чудиш...