ВЕЧНАТА И СВЯТАТА

Това заглавие не съм го измислил аз, а е преписаното от първата стихосбирка на голямата българска поетеса Елисавета Багряна, която тези дни щеше да навърши сто и двайсет години. Едва ли е точно казано "щеше да навърши", след като чрез поезията си тя продължава да живее повече от мнозина физически живи поети. Ако трябва да съжаляваме и се чувстваме национално ощетени и пренебрегнати, че нито един българин не е получил Нобелова награда за литературно творчество, според мен най-голямо основание за това ни дава пренебрегването на Елисавета Багряна.
Тя е родена на 16 април 1893 г. в София, където завършва гимназиалното си образование и следва славянска филология. Съвсем млада учителства в село Афтане (днес Неделино), във Враца и в Кюстендил (там е преподавала на леля ми и на майка ми). През 1915 г. в списание "Съвременна мисъл" са поместени две нейни стихотворения - "Вечерна песен" и "Защо". През 1027 г. излиза първата й книга "Вечната и святата", последвана (за над половин век) от стихосбирките "Търкулнати годинки", ""Звезда на моряка", "Сърце човеко", "Пет звезди", "От бряг до бряг", "Контрапункти", "Светлосенки" и "На брега на времето". Поезията й е превеждана на повече от 30 езика и е издавана в много страни - Франция, Чехословакия, Югославия, Съветския съюз, Румъния, Италия, Швеция, Полша и други.
В суперлативните оценки на редица писатели и критици за нейната поезия четем думи като "внася теми и идеи, които преди нея не съществуват", "творчеството й е синтез на традиция и модерност", "в поезията й виждаме разбунтувания човек на 20-те години и една индивидуална съдба, която троши ключалките на затвореното духовно пространство", "поезията й е символ на виталността, жаждата за промяна, порива за волност и свобода", за да стигнем до "екзистенциални търсения и философски акценти"...
Нейни програмни стихотворения, и то от най-ранните, се четат и рецитират и днес от истинските любители на поезията. Ще ви припомня само три заглавия: "Потомка", "Стихии", Кукувица". А на мен са ми изключително близки и скъпи стихотворенията й от сравнително късния Боянски цикъл, поместени в книгата "От бряг до бряг", на която голямата поетеса ми е дала и автограф...
Един ден излизам от малката къщичка на поета Коста Павлов (на стръмната улица "Чукаро" в Бояна), където той изпращаше мен и посрещаше режисьора Методи Андонов (обмисляха някакъв бъдещ сценарий) и от двора отсреща видях да излиза самата Елисавета Багряна, придружена от професор Петър Динеков. Бяха тръгнали да ходят у професор Боров, чиято вила беше доста по-нагоре, на улица "Беловодски път". Приеха с радост предложението ми да ги закарам до там и се качиха в колата ми. А аз подкарах като препариран. Не мога да си представя по-голяма отговорност от тази да возиш великата поетеса. Пък и Динеков беше национално богатство. Слава богу, стигнахме благополучно и докато те слизаха, отнякъде се появи Ахото (писателят Борис Априлов), батко, но и мой добър приятел... Какъв ден! По късно се виждах няколко пъти с Багряна, дори съм танцувал танго с нея на един от купоните в списание "Септември", където аз работех, а тя е била редакторка преди моето постъпване.
Освен с природната си красота нашата малка родина може да се гордее и с имената на редица големи поети, много от които са свързали творчеството си със своята революционна и патриотична дейност или със социалните си пристрастия. Към Ботев и Вапцаров, Дебелянов, Яворов и Смирненски е нормално да се добавят още мнозина. Друг феномен на България е и големият брой на чудесни поетеси. Не само за да пестя определеното ми място във вестника, а и за да не пропусна някои от тях, няма да цитирам имена. Има ги във всички наши писателски поколения. С възторг чета и блестящите стихове, пълни с невероятни идеи и образност, на съвсем млади изключително надарени наши поетеси, които компенсират изданията на немалкото полуграмотни графоманки - рожби на всеядната демокрация.
Изглежда малката ни страна освен с прекрасната си природа е дарена и с поетичния талант на много от жителите си. Както е известно, добра литература се пише по време на войни, масови бедствия и други трудни за хората периоди. Тогава, подложени на тежки изпитания, ние разкриваме истинската си същност. Дори човек може да се запита - по ли е добре да имаме драматични преживявания на страх и оскъдица, описани в силна литература или да си живеем кротко и спокойно и да четем старите, написани в предишни години, хубави романи и поезия?