Назад към вувузелите

Когато на световното футболно първенство в Африка се появиха ужасните свирки, наречени вувузели, възмутен писах по този въпрос. Там поне дивашките и ужасно вредни за слуха на човека звуци се произвеждаха главно от запалянковци, и то представители на Черния континент. А той, меко казано и главно в приказките за деца, минава за място с по-запазена близост до природата...
Но ето че развитието на човешката цивилизация (за съжаление в обратна посока) доведе влудяващия нормалните хора писък на дивашките свирки и у нас. Налагаше ми се да мина през центъра. Заобиколих протестиращите, събрани да пият утринното си кафе пред Народното събрание, и продължих по булевард "Руски" към Градската градина и Народната банка с надеждата, че като се отдалеча, ще престана да чувам влудяващия писък на дивашките свирки. За съжаление те се врязваха в ушите ми още повече от половин километър...
От малък са ме учили (възпитавали), че СВОБОДА ОЗНАЧАВА ДА ПРАВИШ КАКВОТО СИ ПОИСКАШ, СТИГА ТО ДА НЕ ПРЕЧИ НА ДРУГИТЕ. Единствено на малките деца им се струва неправилно ограничението да не пречат на другите. Но когато пораснем, това изискване ни се вижда една от най-нормалните норми на обществен живот, които се налага да спазваме. Защото има и неправилни порядки и изисквания (не само към децата), с които сме принудени да се съобразяваме. Например едни да се трудят до изнемога и пак да гладуват, а други да не са помирисвали работа и да живеят в охолство.
Преди няколко дни ми се наложи да се прибирам у дома (аз живея в софийския квартал Изток) от района на НДК. Към 20 часа бях в подлеза, където са спирките на обществения транспорт, и зачаках тролеите №5 или №8 - нямаше никаква окачена бележка, както обикновено, която да съобщава, че те засега не минават оттам... Чаках ги около час и се качих на тролей №1, с който стигнах до Физкултурната палата, за да чакам там двата мои тролея плюс автобус №84, който също би ме закарал до нас. Информационното табло (на тази спирка има такова) показваше, че последният ще дойде след около половин час. "Идеално" - казах си аз, а това се оказа и подходящо за младия господин, който трябваше да отиде на летището, за да посрещне пристигащ чужденец.
Освен с младия господин, на спирката ме заприказваха и две госпожи на средна възраст, които ми се оплакаха, че им е ужасно трудно както сутрин да отидат на работа, така и вечер да се върнат вкъщи. Едната, доскорошна привърженичка на протестиращите, но вече изтрезняла, силно се упрекваше и чудеше на акъла си до онзи ден. Пак ще трябва да готвим по нощите - беше заключението им след чумосването на пречките да се приберат навреме.
Още по за ожалване беше положението на момичето от млада двойка, чийто баща й наредил да се върне до определен час, който вече беше минал. Тя направо си плачеше, а кавалерчето й, без да има каквато и да било вина, неуспешно се мъчеше са я успокои...
Само аз не бързах заникъде и посрещнах спокойно появилото се на таблото съобщение, че автобус №84 ще дойде не след около половин час, а след час и нещо. Бързащият за летището хукна да търси такси, пък аз бавно се придвижих към спирката на метрото...
Само след два дни бях принуден да участвам в същата "игра" на нерви и да се прибера вкъщи вместо в деветнайсет, почти в двайсет и два часа. А бях зареден с положителни емоции, защото бях прочел в един вестник за успехите на младите ни участници от различни градове в международната олимпиада по информатика в Автралия.
Може би не съм съвсем прав, но се чудя защо нашите медии, включително и националната телевизия, отделят малко място на подобни радостни събития, и главно чрез репортерите си не скриват симпатиите си към онези, които пречат на градския транспорт. В същото време, както ми каза по телефона моята колежка Дафинка Станева (пишещ, но и трудов човек от село Кайнарджа, Силистренско), хората на полето се мъчат с прибирането на реколтата, силно затруднено от дъждовете. В същото време други мои млади колеги (също пишещи) прескачат загражданията около Народното събрание с явната цел да добият лесна популярност.
А след това детето на моите покойни приятели Пиринка Хаджиева и Дико Фучеджиев, което също търси евтина слава, е поканено на разговор пред малкия екран. Господа от националната телевизия, моля ви, не канете повече Милена Фучеджиева да ми дава акъл как да живея!