ДУМАТА НОСТАЛГИЯ

За разлика от думи като радост и тъга, които могат да се изживеят или да се напишат и самостоятелно, думата носталгия трябва да бъде придружена от понятието, по което тя се изпитва. Обикновено я свързваме с нещо хубаво, което е съществувало за нас, а сега вече го няма. Изживели сме го или поне сме минали покрай него, но едва ли ще се върнем повече там. Няма да се върнем например в детството и в младостта. Емигрантите пък, които са се преселили в чужбина, ще си спомнят с умиление родните места, пътеките и улиците, по които са тичали, и дърветата, по които са се катерили, за да откъснат със собствената си ръка една ябълка, най-красивата и вкусна ябълка на света.
    Казано накратко, носталгия се изпитва по нещо незабравимо, с което сме се разделили и него за съжаление вече го няма за нас. Горните мисли нахлуха в главата ми, когато прочетох съобщението за окончателното закриване на Родопския драматичен театър "Николай Хайтов" в Смолян. В последно време той съществуваше все пак, макар и като филиал на Пловдивския драматичен театър "Николай Масалитинов". Ето сега с носталгия например написах имената на големия наш писател Хайтов и на големия режисьор Масалитинов. С първия ме свързваше колегиална и приятелска близост (с жена му Жени Божилова се знаехме от деца), а втория имах възможност бегло да познавам (той беше професор, а аз студент в театралната академия).
    Не може българин от другите краища на родината ни, а и гост от чужбина да посети Смолян и да не го обикне. То красива гледка ли не щеш, то чист въздух ли?! Възхищение буди също смолянската архитектура - къщите накацали по баирите, в хармония с които е построен и сега закритият театър.
    Друг е въпросът, че в размера (големината) на сградата неговите инициатори малко са се увлекли. Преди доста години тогавашният директор на Великотърновския театър Шиваров ми разказваше за някакъв салон на новопостроен в северняшко село културен дом, чиито места не можели да бъдат запълнени дори всички тамошни жители да дойдат на мероприятието. Целта била техният културен дом да е поне с малко по-голям от този на съседното село...
    Аз съм роден обаче в полите на Витоша и Родопите са моя втора любов. Със Смолян ме свързват освен планинският пейзаж и чистият въздух, и приятелството ми с някогашните младежи Неделчо Киров и Тодор Коруев, работещи там, както и няколкото добри постановки на мои пиеси ("Приказка за калпаците", "Дуел на тенискорта" и други) във въпросния театър. Дори за местната самодейна музикална сцена съчиних либрето за оперета по настояване на композитора Димитър Вълчев, който написа и музиката. Оперетата се казваше "Завещанието на милионера", действието ставаше в Пампорово и комбинацията от любов и патриотизъм, преплетени в нея, й донесоха добър успех.
Думата патриотизъм, която за мен означава българщина, ме подсеща, че неотдавна четох някъде информация, според която по новопостроени джамии на глава от населението държим някакво първенство. Още преди това обаче, по време на последното си посещение в Смолян, много се зарадвах, при цялата ми атеистична нагласа, когато видях и разгледах чудесната голяма нова църква. В същия отбор, но още по-главно място от църквата, би трябвало да има театърът (чрез своята културна и родолюбива дейност). Ако не "играе" добре, тоест не си върши както трябва работата, сменете тактиката му (репертоара), сменете ръководството, сменете играчите, но не изгаряйте юргана заради бълхата в него!
    За последен път посетих Смолян за премиерата (изиграна не в чудесната театрална сграда, а в салона на Дома на армията) на украинска пиеса "Завещанието на целомъдрения женкар" (невероятен вариант на "Дон Жуан"). В нея участваха подкрепени от общината артисти от бившия държавен театър, с реставраторски намерения. Тогава чух за намерението (в името на важната роля, която има да изпълнява) театърът да престане да бъде филиал на Пловдивския и да стане самостоятелен общински театър.
    Разбирам до болка познатите парични съображения, които постоянно ни се изтъкват (от всенародния любимец финансовият  министър) в годините на кризата, но съм сигурен, че степенуването на обектите по важност не би допуснало закриването на важен културен институт като театъра в Смолян. И се надявах той да стане общински въпреки националното си значение.
    Тревожната вест научих ден след взривяването на стадион "Георги Аспарухов" в София. Навярно прахолякът от този акт още се разнася из квартала. Сега прочетох в интернет, че германци и американци предлагат да ни построят безплатно огромен стадион.
Колко ще е безплатно, това е друг въпрос. Защо не ни построят например опера, след като сме световноизвестни с певците си?