Не злоупотребих с любовта на хората

БОЯН САРЪЕВ е роден на 5 май 1956 г. в с. Жълти чал, Кърджалийско, в семейство на помаци, но приема християнството. Завършил е милиционерското училище в Стрелча, работи като сержант в Крумовград и в София, после завършва школата на МВР в Симеоново, София. По-късно работи в Държавно стопанско обединение (ДСО) "Електрон". През май 1990 г. е ръкоположен за дякон, после и за свещеник в Пловдивската епархия. Служи в черквата "Успение Богородично" в град Кърджали. Развива широка благотворителна, образователна и мисионерска дейност. Православното духовно средище "Св. Успение Богородично" в квартал "Гледка" в Кърджали е изградено по негова инициатива с цел да е стожер на християнството в Родопите; построено е изцяло със средствата на дарители. В манастира се намира единствената в България частица от Светия кръст, а също и мощи на други светци, открити при разкопки и дарени на манастира.
Най-големите покръствания отец Саръев прави в края на 1993-а и началото на 1994 г. Тогава 130 души българомохамедани накуп приеха православието навръх Света Неделя.
Отец Саръев е номиниран с три почетни отличия за обществена дейност и е включен от Американския биографичен институт в списъка с 500-те най-влиятелни личности на света.
Отец Саръев е женен, има щерка и син, вече и две внучки, двегодишни близначки, едната от които носи името на съпругата му - Красимира, а другата - неговото, Бояна.

Храмът, който винаги носи в душата си

- Какво е човещината, отец Саръев? Питам ви, защото непременно знаете отговора...
- Тя е преди всичко положителни чувства и емоции - за ближния. Тя е и изразяване на божествената любов към тези, които са в нужда, към тези, които са в изпитание, в страдание. Към тези, които боледуват.
- А какво е да си добър човек точно днес? Различно ли е от вчера, от онзиден? И как според вас ще е утре?
- Да си великодушен човек... Времето е на все по-голямо огрубяване на нравите и взаимоотношенията към хората, на все по-комерсиалното мислене, на голямото отчуждаване на хората както един към друг, така и на човека от Бога. Да си човечен днес изглежда немного престижно... Дори се чува, че добротата е равносилна на глупост. А всъщност тя е висша проява на Божествената любов, на любовта към Бога и към ближния. Да си такъв човек означава да изпълняваш Божията заповед за любов към ближния, за любов към Бога. Това Бог е заповядал на човеците, като им казва: "Люби Господа Бога от цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия разум. И ближния - като себе си!" Службата към Бога означава и служба към ближния. Никой не може да каже, че обича Бога, ако в същото време пренебрегва своя ближен с нуждите, с потребностите му, ако пренебрегва неговите страдания и даже неговите слабости.
- Вярата, която поне аз разбирам и като доброта, ни крепи в бездуховното време, в което живеем. На нея ли да се уповаваме?
- Да, вярата е изключително голяма добродетел. Но всъщност не е най-голямата добродетел. Любовта е най-висшата добродетел според думите на апостол Павел - голямата, християнската любов, за която той казва: "Любовта не завижда, не се превъзнася, любовта дълго търпи и е милостива, любовта не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не мисли зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината. И всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи... И любовта никога не преминава." Така че вярата е положителна за всеки човек, но любовта всъщност е висша еманация на вярата и на любовта към Бога и към ближния.
- Как живее днес отец Саръев - какво го радва, какво го тревожи?
- Живея с проблемите на хората, живея с техните радости, с техните нужди. А отец Саръев, като жив човек от плът и кръв, също има своите си проблеми, семейство, жена, деца, вече, слава Богу, и внуци.
- Хората, повече от очевидно е, ви вярват. Защо мислите, че вървят след вас?
- Защото в продължение на 20-ина години, откакто настъпиха демократичните промени и всеки човек започна да се бори за своята си кауза, аз работих всеотдайно за България, нищо не поисках за себе си. И не злоупотребих с любовта, с която хората ме дариха.  Това всъщност е доверието.