От гражданския бунт до гражданското общество

Забелязвате ли скритата ирония, с която политиците приветстват "раждането на гражданското общество" в България. На какво, по дяволите, се радват? На едно общество, което отрича... самите тях? Не. На това, че никакво гражданско общество у нас не се е "родило". А непреходните политици на безкрайния български "преход" са последните, които биха се наели да му бабуват.
"Общество" идва от общ, общност. Общото между митингуващите по улиците обаче е само тяхното недоволство. Общи виждания за решаване на проблемите те нямат. За целите на бунта това дори не е нужно. Една общност, събрана от отчаянието, бедността и липсата на перспектива, е могъща сила, способна не само да свали правителство, но и да разруши държава.
Не мисля, че в мащабните бунтове от последните седмици има потенциал за второто. Но пистите, по които се плъзга обществената енергия - вероятно с нечия помощ - водят до... кривата круша.
Велико народно събрание сега... Нова конституция веднага... Политика без партии... Исландски модел и у нас (изобщо знаят ли какво значи това?)... Извинете, ама кой ще плати сметките за тока?
Няма гражданско общество без партии и против партиите. Просто е - където няма партии, има диктатура. А при диктатура какво гражданско общество?
Няма гражданско общество и без обща демократична и правна култура на гражданите. Това е въпрос и на образование, и на демократични традиции. Дълга тема, но точно тя става актуална след като бунтът - а не гражданското общество - свали правителството.
Когато т.нар. гражданско общество предяви претенции за представителност, то логично започна... да се разпада. И това - макар да става типично по български, с разправии и скандали - не бива да се драматизира. Напротив. Това е естествената следваща крачка.
Бунтът на гражданите не може да претендира за представителност в партиите и институциите на властта. Представителни структури на гражданите обаче, родени от този бунт, могат. А тяхната представителност ще зависи от това колко съмишленици ще успеят да обединят около работещи решения, които да се опитат да наложат.
Това е политика. И тя иска политически грамотни граждани, а не правни нихилисти, чиято визия се изчерпва с "Не знам как, ама сигурно има начин".
Така че под формата "Аз, гражданското общество" протестиращите не могат да получат представителност. Това е най-сигурният начин да бъдат употребени от тези, срещу които протестират. Което вече и става.
Успехът на гражданското общество минава и през умението в бунтовното множество да се различат истинските защитници на обществения интерес. Най-грешният път за това е да се вторачиш във формалната им партийна принадлежност или непринадлежност. Защото да, там, в протестите, без знамена и хоругви, участват и членове на политически партии. Разочаровани, засрамени, измамени от собствените си партийни "представители". От онези, които с петилетки осребряват представителството на идеи, в които нито вярват, нито отстояват.
И не мислете, че последните ще се оставят просто така някакви граждани да им дръпнат килимчето. Че не се оглеждат за формално безпартийни, но податливи на влияние "протестиращи", които да легитимират като "представители на гражданското общество".  Колкото по-наивни, неориентирани и правно неграмотни, толкова по-добре.
Ролята на гражданското общество е не да отрича партиите и институциите, а да ги контролира и оказва натиск върху тях. Днес, въпреки огромната енергия, която продължава да се излива по улиците, моментът за съществена промяна в това отношение, като че ли е проигран. Защото единственият реалистичен ход беше да се поиска такова изменение в Изборния кодекс, което да засили мажоритарното начало и да ограничи монопола на партийните елити в определянето на депутатския състав, например чрез преференции при гласуването. С разпускането на Народното събрание това няма как да стане.
Но пък поне случилото се може да се осмисли... Преди следващия бунт.