Обгрижени с... безгрижие

Юлия Пискулийска

Преди време професионалният поглед на психиатри се насълзи от пристъп на човечност. Специалистите упорито заговориха за "стигмата". Убеждаваха обществеността да приеме "белязаните", да не изолира психично болните, да ги приласкае с внимание. Така е. Всеки има право да бъде приласкан, да не вижда гърба на хората, а очите им - и то очи състрадателни. Решетките на прозорците не влизаха в тази рамка. Не влизаше и ключът. И болните излязоха от болничните си стаи, за да се "впишат" в обществото.
Тогава се чудех как си представят това специалистите. Когато хората с определени заболявания в болницата нямаха право на стъклени шишета, на никакви остри предмети - и прочее... У дома трябваше да се разчита на самоконтрол - и на близки. Колко близки загинаха от своите болни? Колко болни са самотници? Гишето е затворено. Няма кой да каже цифри и факти...
Съдбата на един болен човек е тежка. На неговите близки - също. Редно е, ако сме хора, да искаме денят на белязаните с някаква диагноза да бъде по-лек. Но някак ми омръзна тази отправка:  о б щ е с т в о т о. Омръзна ми и това, че за който и да е проблем се говори с апломб само след зловеща ситуация. Обществото си има своите богоизбрани, поставя ги на върха на Олимп не за да красят планината, а да работят. Да търкалят камъка нагоре, колкото и да е трудно това.
Но камъкът е заменен с топката. С всеизвестното прехвърляне от един на друг. Повече от ясно е, че грижата за хората с тежки диагнози, каквато е и шизофренията, е на държавата. На институциите, които вземат решения и имат възможност за конкретни действия. Какво мога да направя аз, единицата? Е, ще отида в някой дом при някой болен и ще му давам например лекарствата. Най-много да ме заколи, нали? Ето защо на всички нас, които нямаме пряката отговорност за подобни съдби, се полага да сме състрадателни, да сме отзивчиви, да помагаме с каквото можем - но не да заместим държавата.
Колко прекрасни вилички се построиха из родните кътчета, че една да конфискуват - след доказателства за нейния тъмен произход - ето дом за страдалците. С удобства. А удобствата лекуват душата, създават самочувствие. Ще речете - да, ама персонал? Специалисти, други там, каквито трябва... Вярно, господин Дянков казва, че няма пари. Ами да отбие по лев от пенсионерите. И ето ти заплата на доктор... И без това докторските заплати са такива - докато им видиш началото, дошъл им краят.
Никой не иска болестта. Но тя идва при този или онзи. Какво, да си я вземе и да я изнесе извън държавата ли? Да търси надеждата другаде?
Ядосва ме думата "напоследък". Колко напоследък? Свързват това неопределено време с агресията. Но то продължава години. Години само се въздиша колко неоправдани са психично болните и как трябва да се грижим за тях. В това време син убива майка, баща убива семейството си, по улиците ни блъска човекът с болна психика, друг направо ръга с нож, подтикван от "божествени гласове". Познавам лекарка с психично болен съсед. Тя, която лекува, дежури нощем, тича на повикване, е зависима от състоянието на съседа си. Трябва да приеме за нормални заплахите му, агресията му, пристъпите му. И да продължи да лекува със същата своя пословична отговорност.
Държавата, която обгрижва с безгрижие своите тежко болни (и не само психично болни), е безгрижна и към останалите, които са потенциални жертви на агресията. И колко удобна диагноза е болната психика - да убиеш някого, ще ти издействат една прекрасна невменяемост - и балонът на наказанието ще се спихне. Този факт показва колко оправдания се съдържат в една подобна диагноза.
Има тихи психично болни. Ето я - тя върви с пъстрите си дрехи, обсипана с пайети, проси някоя цигарка, не й дават, мърда нещо устни, отминава, пее си - кротко. Ако народът се весели на някой площад, тя си танцува, сякаш нарочно приготвена за танци в екзотичната си одежда. Но не пречи никому. Просто си върви и просто си танцува.
Но другите?
Отчаянието сигурно отключва някоя задрямала болест. Но то отключва и агресия без болестно състояние. Защото наистина сме на дъното на отчаянието. Безработица. Безпаричие. Глад. Който искал, можел да работи. Къде? Висшисти търсят работа като санитари. По дяволите образованието. По дяволите възможностите. Борба за хляб. Просто за хляб. И на фона на тази картина иди, че си пази духа. Гледай да не духне към някоя друга държава или пък още по-близо, на края на двойката. Как да имаме самочувствие и как да се впишем всички ние в обществото с усилията си, когато ни очаква съдбата на скелети от Освиенцим? Този образ ще е трудно разбираем за онези, които твърдят, че не е имало фашизъм.
Но колко хора са в "гранично състояние", между лудостта и задръжките, след уволнение или съкращение? Те не са жертви на собствените си гени, а на политиката на собствената си държава. Те са жертва на желанието си за достойнство. Те са отхвърлените встрани поради неумението една държава да се ръководи.
И са обгрижени с безгрижието на тази държава точно толкова, колкото и психично болните с диагноза.
Поведението на психично болните не е тяхна вина. И грижата за тях не се състои само в даването на лекарства. (Ако има пари за тях.) Колкото и да са модерни тези лекарства. Условията за качество на техния живот и контролът са отговорност на държавата. Но нейните представители са заети с други неща. Кой ще ти седне да се вглежда в някакъв детайл, някакви си там "луди"? Ами че то се каза - лош човешки материал... Каза се за всички нас, впрочем.
Не е ли време за пиянството на един народ, както би подсетил дядо Вазов?