Потенциал на вятъра
/ брой: 18
От дни в пространството отново се завъртя темата за нововъведение в образованието под формата на оценка за дисциплина. Това не е първият път, в който синдикатите изявяват желание да учат подрастващите, по техни думи, на "християнски добродетели и респект към авторитети и истински ценности" чрез въвеждане на оценка в училище. Още повече, че определят това като един от приоритетите си за годината. Въпросът обаче е ще има ли то така желания ефект, или ще е поредната проформа за уж модернизиране на образованието?
Отдавна е ясно, че оценките не са успешен метод за преценяване на знания и умения, напротив оценките приключват в училище и оттам нататък осъзнаваш, че ако е имало нещо, което не те е научило на нищо, е бил стресът от това да гониш цифри в бележника. От чисто психологическа гледна точка в много общества вече е доказано, че децата са много по-продуктивни и мотивирани не когато гонят похвали, а реални постижения и резултати, които не са обвързани с думата "отличен". Признанието е важна част от възпитанието и, разбира се, че трябва да поощряваме децата за добре свършена работа, но не остаря ли много вече моделът, в който треперим каква оценка ще ни поставят в края на срока?
"Аз знам, че съм глупав и няма да изкарам много високи оценки, затова не се старая." Това са реални думи на ученик в пети клас, който е загубил мотивация да се бори, защото не се нарежда до отличниците в класа. Истински притеснително е, а и много тъжно да чуеш дете да говори така за себе си. Как смятаме, че то ще се развие в утрешния ден и ще има самочувствие и вяра в себе си?
Вместо оценка за дисциплина и поредните забрани може би е време да се вгледаме добре в децата, които възпитаваме, защото очевидно те страдат и ни го показват с действията си всеки ден. Бягат от реалността чрез устройства и опиати, демонстрират агресия помежду си ежедневно и нямат мотивация да гонят цели и да реализират потенциала си. Правят това не защото са лоши, а защото никой не ги вижда и не ги чува, не забелязва нуждите им и не е в крак с бързо променящия се свят. Децата ни се чувстват като затворници на правила и ограничения, които им налагаме, а не им даваме най-важното - свободата да бъдат себе си, условия, за да развиват талантите си и добър пример, чрез който да учат. И така правим най-лошото, на което можем да ги обречем - хвърляме потенциала им на вятъра.