В търсене на адекватното ляво

В два последователни броя миналата седмица ДУМА публикува анализ на проф. Антоний Тодоров, озаглавен "Що е ляво и има ли то почва у нас", взет от неговия личен блог в интернет. В драматичното време на партийно-политически разпад и опитите на левицата да се консолидира и да тръгне по нов път, подобен текст с фундаментални постановки определено има своето място, но в същото време поражда и доста въпроси, съмнения и възражения. Тук ще се спра на някои от тях, като подчертавам, че личното ми мнение с нищо не ангажира редакцията на вестника като цяло. Смятам, че на теория доста от темите, които поставя професора, звучат красиво, логично и издържано, но живият живот и практиката понякога се оказват съвсем други. А оттук и необходимостта да се търси и прилага адекватното ляво, а не да се формулира и следва някаква "лявост" по принцип.
Какво ми прави впечатление? Умишлено и тенденциозно или неволно, но в целия анализ отсъства една много важна тема - за отношението на левите и левицата към войната. И не, нямам предвид принципни постановки от трудовете на класиците, а конкретно отношение към войната в Украйна, а вече и на територията на Русия.

Защо професорът мълчи по този въпрос?

В едно единствено изречение той се застрахова, че "левицата е разделена по много въпроси: отношението към съветския комунизъм, избора между културен либерализъм и културен консерватизъм, отношението към днешна Русия, отношението към НАТО по принцип, но и към Запада като цяло, позициите към еврозоната" и т.н. Но и от тази "застраховка" не става ясно какво мисли автора по темата. А тя е фундаментално важна, защото, извинете, но каква е разликата между левия Байдън (демократ, САЩ), левия Шолц (социалдемократ, ПЕС, Германия), десните Фон дер Лайен и Манфред Вебер (ЕНП) и либерала-центрист Макрон? Тази коалиция от политически ястреби прави всичко възможно да разпалва и поддържа огъня на войната, а дипломацията, ако въобще я има, им е последна грижа.
Не беше ли "борбата за мир" и "против войната" едно от знамената на левицата, проф. Тодоров? Или подобно поведение е "неляво", щом е в разрез с официалната линия на "демократичната общност"?
Нещо повече - как така партии, квалифицирани и анатемосвани като крайнодесни, популистки, фашистки, националистически, т.е. ретроградни, се оказват по-големи пацифисти от традиционните леви и десни в Европа и Америка? Същото впрочем се отнася и за отношението на официалния мейнстрийм към крайнолевите.
Случайно ли ставаме свидетели на мощни антивоенни протести в страни от бившия соцлагер - в Берлин (Източна Германия), Чехия, Словакия, Унгария. Ако приемем, че това е ляво поведение, дали то не е резултат от "обремененост  от историята на съветския комунизъм, чиято „лявост“ все повече се поставя под въпрос" - друг спорен постулат в тезисите на професора. "Греховно" и "неляво" ли е да си против войната и пращането на оръжия в Украйна? Да не говорим за политиката на "десния популист" Орбан, който се оказва с класи над т.нар. европейски елит в опитите си да гради мостове - с Русия, с Китай, с трети държави, вместо да ги руши. Къде е левият Орбан? Къде е въобще българският Орбан? Няма такъв.
В този ред на мисли ми идват и други въпроси: Погрешна политика ли ще бъде, ако БСП и левицата търсят някакъв вид сътрудничество, колаборация и дори коалиция (ако се наложи) с коренно различни в идеологически план партии, примерно с "Възраждане", преследвайки национални и наднационални цели? Да речем, за недопускане въвличането на страната ни във война, което изглежда все по-възможно. В историята има немалко примери за подобен тип "отечествен фронт". А нима е почтена и морална  негласната коалиция между ЕНП и ПЕС, която сработва винаги, стигне ли се до някаква заплаха за установеното в ЕС статукво?     
Следвайки логиката, която лансира авторът - "Не си част от левицата, ако..." липсва единствено допълнението "ако не подкрепяш Украйна". Така ли е, проф. Тодоров, или греша? Не съм напълно убеден, но ми се струва, че ако  беше развил своята теза за мира и войната и се беше позиционирал на чия страна е в този конфликт, задочният  "разговор" на автора с левите хора в България щеше да приключи скоропостижно.
Той обаче успява да постигне това с нещо друго...

НПО-тата - Светая светих?

С последващата си статия, която публикува в блога си "Тържество на мракобесието и невежеството". Иде реч за прословутите промени в Закона за предучилищното и и училищно образование, с които се забранява ЛГБТ пропагандата сред подрастващите. Нямам никакво намерение да споря по позицията, която заема. И която се припокрива с тази на евродепутата Радан Кънев. Ще направя обаче препратка отново към анализа му за лявото, защото темата под някаква форма присъства и там.
"Не си част от левицата, ако си убеден, че дискриминираните и маргинализираните малцинства по някакъв начин са се превърнали в решаващ актьор на управлението, като изнудват всички за повече права", пише проф. Тодоров. Тук спокойно бих заменил въпросните малцинства с техните агенти и организации, защитници на интересите им - съответните НПО-та или "гражданската левица", както ги нарича проф. Тодоров, и всичко си идва на мястото. Към тях бих добавил и някои чужди посолства, които вършат същата роля - а именно - вмешателство, лобизъм и откровен натиск за прокарване на определени политики. Понякога дори не се крият, напротив рекламират го.
Да се работи с тях и да им помагат партиите от левицата - това ли предлагате, г-н професоре? Не откривате ли сред тях и такива, чиято дейност е опасна и дори вредна за националните интереси на държавата и за обществото? Или щом са "граждански" и "неправителствени", тяхната дейност априори е "почтена" и не подлежи на съмнение, камо ли на контрол. Защото, цитирам: "Не си част от левицата, ако смяташ, че демокрацията може да бъда нелиберална (което всъщност би означавало тирания на мнозинството). Защото по традиция и по рефлекс, левицата е винаги на страната на експлоатираните, дискриминираните, потисканите, прогонените, измъчваните, жертвите. Именно по рефлекс, дори преди да си задава въпроса кой е виновен или кой е отговорен".
Я прочетете още веднъж последното изречение! За каква вина и отговорност иде реч тук? За водена политика и резултатите от нея? Ако е това, да не се окаже "рефлексът" чисто безразсъдство?
За финал ще се спра на още една теза в анализа, която ражда полемика. В края на статията авторът изрежда 8 характеристики, на които трябва да отговаря съвременната левица като ключовият момент е, че те трябва да се случват "едновременно". Според една от тях левицата трябва "да споделя, че днешните национални държави са важни, само защото са рамка на политическите демокрации, а не защото са стожери на предполагаеми национални ценности"... Моля? А кой, ако не държавата тогава трябва да отстоява националните ценности? Или такива вече няма, те са само "предполагаеми"? Но ако националните ценности, традиции, поминък изчезнат, с тях ще изчезне и нацията. Или ще бъде подменена лека-полека, защото в природата вакуум няма. Знае ли професорът, че за последните 30 години населението на България се е стопило с цели 23%. Но да не отварям приказка за демографската тема и катастрофата, свързана с нея.
Бъдещата левица според мен трябва преди всичко да бъде адекватна, а това означава да бъде близо до народа си, колкото и банално да звучи! Да, народът - тази омразна думичка, която никак не се вмества в политкоректния "наратив". "Тиранията на мнозинството", както го определя професорът. Да следваш такава политика, която е реалистична и изпълнима според ресурса и възможностите, с които разполагаш в отстояване на битката за повече справедливост. Ако ли не, заслужено ще получиш шамар от  същия този народ и никакви посолства и НПО-та няма да са в състояние да ти помогнат.