Криворазбраните инвестиции

България е сред европейските страни, които заделят най-малка част от националния си доход за инвестиции. Графика 1 показва къде сме спрямо останалите държави в Европа по показателя брутно образуване на основен капитал (gross fixed capital formation) през 2022 г. Той съответства на 17.06% от БВП - значително под средното за Европейския съюз (22.5%).

"Брутно образуване на основен капитал"

е комплексен макроикономически показател, който дава представа за инвестициите в дълготрайни активи от страна на бизнеса и правителството. Между ръста на инвестициите и ръста на БВП има силна корелация, но заключението, че "инвестициите предопределят ръста на БВП" не е коректно. Напълно възможна е и обратната причинна зависимост: когато БВП нараства, в бизнеса и правителството остават повече средства за закупуване на дълготрайни активи.
Така или иначе, здравият разум говори, че за да живеем добре - независимо дали става дума за домакинства, предприятия или държави - трябва да заделяме от текущото си потребление и да купуваме неща, които ще ни служат в бъдеще. Това може да са сгради, пречиствателни станции, машини, софтуер, магистрали, училища, патенти и т.н. Конкретният вид и ефективността на инвестициите зависят от знанията, опита и визията на инвеститора.
В България масово се изразява неудовлетвореност, че страната е в задните редици на европейските страни: не само по икономически критерии като разполагаем доход и работна заплата, но и по общочовешки показатели като продължителност на живота, постижения на учениците и неравенство в обществото. Все се оплакваме, че сме последни - но не правим инвестициите, необходими за подобрение на нежеланото положение.
А нещата не винаги са били такива, както показва Графика 2.

Горната крива сякаш казва всичко за новата стопанска история на България. До 1989 г. равнището на инвестициите е високо, над 25% от БВП: светлото бъдеще на социализма се гради за сметка на текущото потребление. После инвестициите стремглаво падат, до под 5% от БВП през 1996 г. - ниво, характерно за страни във военно положение, например днешен Йемен. През следващите 7 години инвестициите бавно се връщат до нормално равнище от малко над 20% от БВП - но тогава настъпва имотният бум с пик от 33% през 2008 г.

Балонът бързо се пука

След 2016 г. - точно когато България трябваше да инвестира във фундаментите на своята икономика и общество, немощната капиталова програма на правителството (дължаща се на "благочестиви" бюджетни излишъци и грешна представа за ролята на държавата в икономиката) се съчета с недоверието на родния и чуждестранен бизнес към перспективите на България, и инвестициите се сринаха с 6.6%.
Оттогава инвестиционната активност неспирно отслабва и днес тя е много по-ниска, отколкото е характерно за други сходни с България страни. По данни на Световната банка, инвестициите в нашата категория на страните със средни към високи доходи (upper-middle income countries) през 2022 г. са 33.3% от БВП - двойно повече, отколкото в България. С малко изключения, страните с толкова ниски инвестиции като България са раздирани от войни или носят историческите белези на колониализма.

Как да обясним това?

Демографската криза е безспорен фактор: кой иска да строи завод в страна, където скоро няма да останат нито потребители, нито работници. Наслагват се и други причини, например споменатата вече грешна представа, че държавата не може да бъде инвеститор. Да строи пътища е приемливо; лидерите на общественото мнение не възразяват също и когато държавата пръска пари за безсмислени проекти. Но заговори ли се за държавни инвестиции с производителна цел - и коментаторското войнство настръхва.
Днешните икономически експерти твърдят, че държавните инвестиции "избутват встрани" (crowding out) частните инвестиции и по тази причина към тях трябва да се пристъпва само в краен случай - в сфери, непривлекателни за частни инвестиции. Тази теория звучи достоверно, но реалността е различна. Много често държавните инвестиции не избутват встрани, а бутат напред - точно те привличат допълнителните частни инвестиции.
Примери за това са: индустриални зони и технологични паркове; учебни заведения, подготвящи качествени кадри за бизнеса; модерна транспортна инфраструктура; държавни поръчки в сферите на високите технологии; привлекателен облик на градове и туристически забележителности; държавни предприятия, ползващи подизпълнители Ц и т.н.
За да има частни инвестиции, които по обем са 3-4 пъти по-големи от публичните, държавата трябва предварително да свърши доста работа. Много богати страни, сред тях САЩ, Франция и Германия, разчитат на смесена икономика, в която държавата -

най-голям стопански субект,

но значително по-малък от всички останали, взети заедно - е интегрирана в пазарната система и енергично работи за националния просперитет.
На по-доверчивите, да го кажем меко, държави се проповядва друго евангелие. Намесата на държавата в икономиката криела толкова рискове, че най-добре било да се минимизира. Всичко, за което в старомодните богати държави се грижи правителството, можело да възникне от само себе си, в резултат от благотворните ефекти на конкуренцията и егоизма.
Който вярва на тази проповед е не само лековерен, но и неук. Защото не друг, а Адам Смит пише: "Изграждането и поддържането на определени публични дейности и определени публични институции - често прави много повече, отколкото да възстанови направените разходи на обществото като цяло (much more than repay it to a great society)." Впрочем, последната фраза в горния цитат може да се преведе и като "Великото общество". Само гадаем какъв щеше да е днес светът, ако вместо "невидима ръка" икономистите бяха припознали "великото общество" като най-важната идея на Смит.
Но да се върнем към българския инвестиционен колапс. Ортодоксалната мъдрост гласи, че ако в банките има много спестявания, те автоматично ще се превърнат в инвестиции. В България няма инвестиции, защото няма спестявания - биха казали старите мъдреци. И биха сгрешили: в банките в България се държат депозити, съответстващи на 62% от БВП - ниво, при което в редица държави има далеч по-висока инвестиционна активност.
Други разбирачи тръбят, че данъчната тежест в България е висока и това отпъжда чуждите инвеститори. И те грешат: опитът показва, че преките чуждестранни инвестиции идват по-скоро в страни с висока данъчна тежест, отколкото в страни с ниски данъци: високите данъци позволяват повече разходи за образование и инфраструктура, тоест квалифицирани кадри и удобства за бизнеса.
Отделно от това, надали трябва да се разчита само на чуждестранни инвеститори, всеки от които преследва собствени интереси - и в замяна на инвестициите си изнася печалби извън страната. По същия начин, банките в България, които са почти изцяло чуждестранна собственост, нямат никакъв интерес да финансират бизнес проекти с малко по-висок риск, но с потенциален благотворен ефект за Дголямото обществоУ.
Така че инвестиционната суша в България най-вероятно се обяснява с

коктейл от демография, корупция, лоши обществени услуги,

вредни икономически идеи - и кредитори, чиито интереси са по-различни от стопанския възход на нацията.
Нека завършим, като оценим последните усилия на българското правителство за засилване на инвестициите. В Бюджет 2024 са заложени безпрецедентните 10 млрд. лв. капиталови разходи. Значи ли това, че посоката на държавно управление се сменя и вредната идея, че държавните инвестиции "избутват встрани" частните, най-сетне е отхвърлена?
Държавният бюджет за 2024 г. въведе сериозна иновация, като публикува два списъка: Инвестиционна програма за национални проекти и Инвестиционна програма за общински проекти. Също и Средносрочната бюджетна прогноза 2024-2026 г. оставя впечатлението, че инвестициите са в центъра на вниманието на управляващите. Само че тук има уловка: сумата, класифицирана като "инвестиции", далеч не е толкова важна, колкото е въпросът за какво всъщност се харчат парите.
Значителна част от обявените 478 национални инвестиционни проекта предвиждат укрепване на свлачища и ремонт на пътища и мостове, както и на спортни зали, салони и общежития. Тези дейности без съмнение са важни, но не могат да се нарекат инвестиции - те са просто поддръжка. Инвестиции има тогава, когато се създават нови средства за производство на блага - независимо дали материални или нематериални.
Нещо повече - бюджетът сякаш подкупва всеки възможен фактор в централната и местната власт, за да няма недоволни от формирания дефицит, надуващ БВП. Банални разходи за поддръжка се преобличат като инвестиции: политиците отново ще отчетат успехи, докато проблемите остават да се трупат един връз друг - до момента, в който ще ни заринат.

Икономически живот
(със съкращения)