Няколко думи за Христо

Недялко ЙОРДАНОВ

Първата книга на Христо Фотев се казваше "Баладично пътуване". Тя излезе през 1960 година. Имаше бисерни стихотворения и една поема, "Изпълкомът заседава". Това беше поема, посветена на революцията, написана съвсем по нов начин, с ярки, запомнящи се метафори, искрено и емоционално. Тази поема стана визитката му навремето, индулгенцията да го приемат в Съюза на писателите. А членството в СБП означаваше много за един провинциален поет - най-малкото - признаване на висше образование и закрила от всякакви възможни агресии на милиция и други органи.
Христо никога не се отказа от тази поема. Той беше човек на честта. След десети ноември много негови колеги зачеркнаха тихомълком голяма част от конюнктурното си творчество, но Христо винаги слагаше "Изпълкомът заседава" в своите издания.

Щастливи са родените за тебе,
революцийо! И нека са щастливи...

Говорели сме си няколко пъти дълго в София за това какво се случва наоколо, след като напуснахме Бургас, връщали сме се в миналото и никога не сме съжалявали за това, което преживяхме.
А преживяхме прекрасни години. Годините на нашата младост.
Христо беше необуздан, непредсказуем - еснафското общество в Бургас (а то не беше малобройно) непрекъснато злословеше по негов адрес. Вървеше клюката, че е алкохолик, че е безкрайно мързелив, че се е изчерпал като поет, че е "битово разложен" и какво ли не още. Дори по едно време, когато Христо лежа в болницата, опериран от язва, злословеха, че е станал морфинист (тогава думата "наркоман" не беше известна).
Христо никак не се тревожеше от тези приказки и не им обръщаше никакво внимание. Поне външно така изглеждаше, но той си знае какво му е било иначе.
В него имаше нещо вродено артистократично, по-скоро артистично. Той беше артист във всичко, което правеше. Дори когато отпиваше от чашата си.
Откъде се беше взело това? Едно момче, дете на бежанци - най-обикновени бедни хора, израснало в покрайнините на града. Не успяло да завърши дори гимназия - Христо учел в някакъв техникум, дори не помня какъв.
Ако може да се говори за роден талант - той беше най-яркият пример за това. Природата го беше създала такъв, какъвто е - уникален, невероятен...
Всъщност никой още не е разчел истински и подробно поезията на Христо Фотев. Познанията на хората обикновено спират до "Колко си хубава, господи!". Знам, че един ден ще се появи човекът, който ще открие вътрешната пластика, сложните извивки на неговата душа. В най-многословните и най-повтарящи се думи и образи, в словесната стихия на неговата фантастична лексика. Аз мога да го направя, но за това ми трябва много и много време. А освен това не мога да бъда никак обективен, защото огромната част от тази поезия е била написана пред очите ми и аз съм бил първият й читател.
Той беше безкрайно неорганизиран. "Пишеше" често на ум, а после записваше на хартия.
Сега, когато не е жив, като че ли го разбирам по-добре. Такова ни е човешкото устройство - да четем по друг начин мъртвите поети.
Той не се оплака никога от съдбата си, от бедността си, защото беше вече повече дух, отколкото материя. Той заживя в някакъв свой свят, не зная как стана това - мисля, че постепенно и незабележимо за тези, които са около него - но това не беше физическа болест, а особено състояние на поетичния му гений, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и пълен отказ от земните неща.
Последната ни среща...
Бургазлиите в София учредихме награда на виден наш съгражданин. И първият носител трябваше да бъде Христо, разбира се. Беше в салоните на ресторант "Свети Валентин". Над 200 бургазлии. Той седеше до мене - и ми отговаряше само с по една дума. Беше за пръв път в костюм - всъщност единственият му костюм, който никога не носеше. С него беше погребан половин година по-късно.
Извикаха го и той се качи на естрадата - искаше сам, без никой да му помага. Залитна... Жените изкрещяха ужасени. Но Христо се хвана за един огромен фикус, който за малко не се стовари върху публиката. Седна на стола горд и непроницаем. Преди да му връча наградата, реших да му изпея "Този влак за Бургас е тъй бавен". После се наведох над стола му и го целунах. С учудване видях, че се беше просълзил - това никога не бях го виждал досега - през цялото ни 40-годишно приятелство.
Така и го запомних, с тези насълзени очи...
На 27 юли 2002 година - рождения ден на баща ми, на бургаските гробища, когато поливах изсъхналата пръст на гроба на родителите ми, джиесемът ми звънна. Беше около 3 часа следобед.
Жена му Виолета.
Христо починал току-що. Кротко и неусетно. Хапнал. Прибрал се в стаята си. Легнал на леглото. И казал: "Тръгвам."