За дребните неща и пролетната скъпотия
/ брой: 72
Години вече самолетите за Виена са повече от достатъчно на ден, за да придвижат пътници бързо и да им дадат възможност за часове да решават въпроси в красивата столица на Австрия. Ние и до Белград, Загреб и Любляна все още летим през Виена, но това е друга тема. Интересно е да се наблюдават пътниците и реакциите им, защото повечето минават през едно гише при паспортна проверка, онова за граждани на ЕС, но действат различно при дадени ситуации. А у нас ситуации да искаш! Пристига например багажът на летище София и по традиция се завъртява не на онази лента с надпис "Виена", а на друга, неозначена. Малкото пътуващи с този полет българи хукват веднага към нея да си вземат багажите, но чужденците, повечето австрийци, спокойно чакат там, където пише "Виена". Европейска работа! Ние вече сме пред такситата, защото друг начин за придвижване до столицата май няма или изисква часове, докато те са още на лентата. Да не споменаваме за цените на такситата, че май и тях ще ги вдигат.
После се срещаме с чужденци на ескалаторите на метрото и се смеем на жалките им опити да отместят стоящите нашенци там, защото никой от нас не си прави труда да стои вдясно и да дава път на бързащите. Чужденците може и да бързат, ние - не, защото сме уморени. Уморени сме от всичко, но все още можем и да се смеем. Както на онези момчета и момичета, които на входа на Борисовата градина стояха час, за да търсят поне една плочка, която да не е счупена и в дъждовни дни да не пръска кал. Младежите явно си нямат друга работа. Да бяха отишли пред "Шератон" да броят счупени плочки, обаче няма да могат от паркираните чак до входа на хотела луксозни автомобили. Дреболии, но някак навеждат на мисълта, че "дребните камъчета обръщат колата". Колкото и да е странно, тя все още се клатушка. С нея и ние, защото сме бесни и се тресем заради цените на яйцата, заради цените на парно и газ, заради месеците без заплати, заради парите под масата за лекари въпреки здравните ни вноски или заради трицифрените цени на лекарствата на мама-пенсионерка... И не забелязваме как сме забравили изправената стойка, която помним от гордо вдигнатата глава на татко, от оглежданата във витрините наша физиономия, от доверчивите очи на децата ни и вдъхваща увереност в собствените сили. Не е жалба по младост, защото не съм сигурна, че "младостта си отива" или че искам да съм като младите "калинки", с които ни наводниха напоследък. Не искам да съм "тежка артилерия" с напомпано CV, но искам да ходя по чисти улици, да си хвърлям боклука не в мръсни и счупени кофи, да чета кога ще ми дойде трамваят и той да идва точно на минутата, да се разхождам в кварталната градинка, където пролетните цветя вече да са грейнали сред покълнала нова зелена трева, а пейките да са боядисани, ако изобщо ги има. Даже не мечтая за екстрите във всяка квартална градинка на европейските столици, защото там в почивните дни пребивават само емигранти, които правят онзи боклук, който в работни дни точно те чистят, защото за повечето това именно им е работата. Но в градинките има всичко, за което може да мечтае всяко дете, а и игрища, където ритат или играят баскетбол и децата, които трябва да се адаптират към правилата на новото местоживеене.
Не зная дали тези "дреболии" са дневният ред на нашето общество, но във всички случаи сутрешните телевизионни предавания по националните ни канали не са в състояние да ме убедят, че дневният ред е онзи, който ни се задава. Ако се говори за високи цени, те защо се увеличават още и не само са сравними с европейските, но за някои стоки ги превишават. Не само за лекарствата. Всички знаят, че това не се отнася и до заплатите. Да се говори за монополи също ни уморява, защото нещата се знаят и то не от вчера. Да стоим в социалните мрежи и да разменяме мнения, информация или необмислени думи май няма смисъл, тъй като всичко си остава по старому. Какво правим тогава? Живеем и оцеляваме.
Слушаме или четем "Дойче веле", че през 19-ти век Османската империя подобрявала условията на живот по българските земи - глад не е имало, смъртността намаляла, икономически сме били най-развити в рамките на империята, а демографският ни взрив е бил за завиждане. Изхранвали сме с жито Истанбул, а първата модерна за времето си болница сме открили през 1837 година в Шумен и сме изградили карантинни служби по всички големи градове срещу епидемиите, които са унищожили маса хора в Европа по това време. Казват, че тези положителни резултати са следствие на далновидната политика на османската власт. Не, това не е пропаганда, а изследване на БАН за демографската политика в Османската империя. Ново! Значи има надежда. При далновидна политика нещата могат и да се преобърнат, хората да просперират и населението да се увеличава. Въпросът е кой и кога ще го направи. Толкова сме уморени и търпеливи, че можем още да почакаме. Корените ни са дълбоки, сигурно ще издържим. Дори и да сме по-малко, пак ще ни има. Другият въпрос е дали ще стане с "калинки" или все пак ще успеем да върнем част от изучилите се на Запад наши деца, които да поемат нещата в свои ръце. Защото тук и образованието, и здравеопазването ни не дават надежда за светло бъдеще.
Нека да помислим и да направим онзи избор, който дава надежда за различно. Сами да изберем дневния ред, защото иначе рискуваме да си останем в омагьосания кръг на надскочили се PR-ри и да се радваме само на skype, който ни свързва вечер с децата. Това май не изисква усилия. Още по-малко умствени.