"Сирийският възел" на Турция

Наистина, дали ни харесва или не, но мюсюлманският свят е много устойчив за културен внос от други цивилизации, а държавата, която има амбицията да бъде модел за подражание на разбунтувалите се арабски страни, Турция, по принцип жадува за западната модерност и успешно я прилага в своята икономика, но все успява да устои на нейното влияние в други направления.
През последните години Турция не само постигна забележителен ръст на БВП в размер на 8-9% годишно, но това бе направено от бизнесмени, които се смятат за ислямисти, а демокрацията, която се развива възходящо там, всъщност се води от правоверни мюсюлмански политици. Близо половината от търговията на Турция е с ЕС, а влиянието на САЩ върху политическите й стъпки е неоспоримо.

Снимка БГНЕС
За ролята на дипломат номер едно - Ахмет Давутоглу - в теорията и практиката на външната политика на Турция са изписани стотици страници


Амбициозният министър-председател на страната Ердоган провежда редовни разговори с президента Обама, а събитията в Арабския регион само доказаха, че връзките на Турция със Запада са стабилни както винаги. Ролята й на посредник и модел обаче не винаги е безспорна и фактът, че Турция подписа договор за доставка на петрол от Иран за 2012 г., въпреки санкциите на Запада заради ядрената програма на голямата шиитска страна, само доказва, че Анкара има национални интереси, които не е склонна да пренебрегва. Независимо от съюзнически задължения. Тя има самочувствието на регионална сила, която може "на равна нога" да отстоява приоритети дори на срещи като Г-20, както става в Мексико на неофициалната първа среща на министри на външните работи от това обединение на държавите, които владеят 90% от икономиките в света и 80% от търговията им. Там външният министър Давутоглу, за чиято роля в теорията и практиката на външната политика на Турция са изписани стотици страници, ще разисква глобалните въпроси на света, ще отстоява позиции при преодоляване пречките за по-здраво обществено управление и ще търси заедно с колегите си решения за изход от световната финансова и икономическа криза. Ердоган провежда задължително и разговори с Камерън, министър-председател на Великобритания, за предвиденото заседание на групата "Приятели на Сирия", което се състоя в Тунис на 24 февруари и се председателстваше от Турция и Франция, съответно от Давутоглу и Ален Жупе. В Тунис се дискутираха пътищата за приложение на решенията на Арабската лига в Кайро от 12 февруари, където се постави въпросът за резолюция от СС на ООН за оторизиране на съвместни сили за прекратяване на огъня в Сирия и външна подкрепа на опозицията, въпреки двойното блокиращо вето на Русия и Китай в Съвета. Това вето даде кураж на президента Асад да продължи борбата си за оцеляване на поста и предизвика гневни изказвания на редица западни политици, в т. ч. на г-жа Клинтън.
Ситуацията в Сирия е повече от сложна и гражданската война, която всъщност там се води, ще доведе до още жертви. Армията в голямата си част е на страната на Асад и стреля с руско оръжие, традиционно от десетилетия за Сирия, в която се намира и единствената руска военна база на Средиземно море, но и опозицията вече е въоръжена, само че с френско и израелско оръжие.
В интерес на истината, убити и провокации има и от двете страни. По-различното от другите арабски страни е това, че в Сирия населението е от различен религиозен и етнически произход и изходът от ситуацията може да предизвика неочаквани последици. Знае се, че поне половината от народа подкрепя президента Асад, а той е ауит, което е секта към шиитите, докато Сирия е сунитска, но и едните, и другите са мюсюлмани. В същото време християните там са достатъчно, за да са обект на провокации и от двете страни на барикадата, за да вземат страна, а 10% от населението са сирийски кюрди, които натежават с присъствието и подкрепата си в зависимост от това към коя позиция клонят. Напоследък те са обект на "ухажване" с цел приобщаване към "кауза", както Израел направи с арменското лоби в САЩ, когато враждебните спорове с Турция взеха връх в двустранните отношения след хуманитарната помощ на Анкара за Палестина.
Кюрдите в Сирия се намират в северната част на страната и връзките им с режима на Асад не са от днес. Ролята им там нараства, за да се запълни вакуумът от липса на управление и се извлече полза от хаоса в страната. Техни формирования правят заграждения по пътищата и следят трафика. Това е отговор на засилващата се подкрепа на Турция за опозицията в страната и страхът от турска интервенция в Сирия. А кюрдите и ПКК са старата "ахилесова пета" на Турция и тя следи с нестихващ интерес събитията не само в Сирия, но и в Кюрдски Ирак, защото там са базите за терористични операции от страна на ПКК вече от години.
Ролята и влиянието на кюрдите в Ирак са неоспорими. Да не говорим за петролните кладенци, които се намират на "техни територии" т.е. в контролираната от тях част от Ирак. Напоследък станаха известни на обществеността неофициалните контакти на шефа на турското разузнаване с представители на кюрдските ръководители там, а това просто доскоро трудно можеше да се предположи. В същото време при посещение в САЩ министър Давутоглу заявява, че "режимът на Асад и ПКК са групировки от ерата на студената война и скоро ще са част от историята".
Ясно е колко преплетени са интересите и колко често се сменя обектът на лоялност. Има борба за спечелване на кюрдските сърца в Сирия, защото на карта е заложен изходът от тази ситуация. Западът подкрепя опозицията, но зад Сирия, т. е. Асад, е Иран, стар съюзник и основен финансов спонсор поради възможността по този начин за излаз към Средиземноморието, което е в унисон с амбициите му за влияние в региона. Шиитски Иран зад сунитска Сирия, но заедно срещу промените, които заляха арабския регион. Носи се дъх на петрол и се дрънка оръжие, защото геополитическите промени в света май вече наистина са геоикономически и по стар навик става преразпределение на влияние и територии.
Дали Сирия ще стане жертва заради близостта си с Иран предстои да видим. Москва обясни блокажа около Сирия и ветото си в ООН чрез статия на Примаков, бивш външен министър, който заяви,че "няма да предадем Сирия". Сегашният външен министър Лавров обаче посети Дамаск наскоро и информира световната общественост, че не е убедил Асад да се оттегли, но е получил уверенията му за предприемане на реформи, като се направи референдум за нова конституция, за многопартийна система, за пряк избор на президент на страната, и това всичко ще е в отговор на исканията на опозицията. Че е тактически ход с цел смазване съпротивата на протестиращите, е пределно ясно. Това би поставило точка на еднопартийното управление на собствената му партия Баас, но опозицията се притеснява, че и с новата конституция властта ще остане в ръцете на президента, който назначава премиера и не гарантира разделението на властите. Да не говорим за човешки права и пряка демокрация. Асад предлага диалог с опозицията и я притиска с твърденията, че има опасност от ислямизация на страната. Като се има предвид етнопроизходът на населението и религиозното многообразие, това съвсем не са празни приказки. Още повече, че в другите разбунтували се арабски страни след избори на власт дойдоха наистина ислямистки партии.
Тази година предстоят избори в повечето водещи големи сили в света. Избори, от които зависи бъдещето не само на съответните страни. Традиционно избирателите не са на страната на войната. Независимо, че някои експерти правят аналогия с началото на Втората световна война, която е последвала голямата икономическа криза, и само военните действия са решили проблема. Да не забравяме,че ЕС си има "дълговата криза" и трябва да спаси еврото, а САЩ, освен избори, декларираха интерес към Далечния Изток, в т.ч. Иран, но кризата и тях не ги е напуснала. Въпросът е кой повече има интерес от военни действия и дали правилно е преценил стъпките си. Дяволът е в детайлите, а политиците не винаги получават онзи резултат от сценариите си, който са заложили. Дано този път принципите на ЕС за решаване на споровете чрез диалог се приложат на практика и имат успех. Както го декларират напоследък. Защото всички сме в кризата, но не всички имаме възможността да влияем на събитията. Турция го може, но дали "сирийският възел", а след това Иран не са "голяма хапка" дори за проспериращите, която може да напомни за Ирак? Предстоят събития и може би ще получим отговори. Не знаем какви са договорките всъщност.