Отзвук
Пропастта между власт и народ и Съединението не я скрива
Непразнични размисли по време на празник
/ брой: 175
Няма знамена по домовете ни, но иначе е национален празник. Един от малкото, с които се гордеем целокупно. Свързваме го със Сръбско-българската война от 1885-а и помпаме достойнство и самоуважение. Отдавна знаем, че иначе няма откъде да дойде.
Тихо е, защото повечето "столичани" са заминали по родните места с надежда, че при мама и тате все ще се намери нещо истинско. Защото в суперите доматите са от Полша, Испания и Албания, а "найлоновият" им вкус ни кара да се връщаме в детството. А то е от онова време, което сега наричат носталгично. Това чувство нараствало, ни осведомява младеж, на когото са заложили по Радиото (за националното иде реч) да ни настройва патриотично на празника. Но той залита с въпроси към "случайни събеседници" чрез оригиналност, която сигурно няма да се хареса на началници.
"Началник" стана любима дума. Както и фейсбук. Чрез него за празника ни поздрави и премиерът. Такива са времената, поамериканчени. Няма мърдане от фейса, защото оттам научаваме какво мисли всяко началство - наше, задокеанско или брюкселско.
Иначе и ние пътуваме по "режи-лентичка" магистрала, слушаме по ретро навик радио и разбираме, че българите "отново са предпочели да почиват за празника в Гърция". Добре, ще пътуваме спокойно. Но кореспондентката на радиото ни тласка в посока завист, защото "гърците са намалили драстично цените на хотелите, а шезлонгите с чадъра, както винаги, са безплатни, времето е чудесно, а плажовете са приказни". Че нали и нашите намалиха цените? Да, ама другото "не е човешко", казва приятел, и отново ни връща в детството, когато и пясъкът беше златен, и хотелите бяха скътани сред дървета и скромни градинки. А "Ах, Ропотамо" наистина ни внушаваше, че "това е рай". И тогава, и днес си носим чадъри за плажа, но сега трябва доста да походим към някой край, за да не си създаваме неприятности с "концесионери".
Празник е, да не си разваляме настроението. Като тези дни, когато слушахме класация "Топ 20 за българска песен", където участвали само млади автори и изпълнители. Ама не чухме нищо на български. Творят младежите на английски и гордо ни осведомяват, че "това е начин да пробием навън". С "Misery" може и да стане, ама не е сигурно. Колкото и натрапчиво да се повтаря това мизъри. Носталгията не ни напуска, защото се улавяме, че още си тананикаме песни от "онова време", които се помнят. Защо ли? Дали "онази политика" на процентите, с които са определяли колко "парчета" да са на български, колко - на руски, колко - на "страните от соцлагера" или на западни езици, не ни е съхранила критериите за ниво? Песните на Сан Ремо и в София се слушаха, да не говорим за френските шансони. Да сте чули песен на немски по радиото? На полски, чешки или унгарски? Има ги и са великолепни. Хората там си ги обичат, пускат се с предимство и много, а вечер на бира си ги припяват. Ние напоследък потопихме малко чалгата, но с какво я заменихме? Стихоплетство на беден английски и музика за ден.
Междувременно чуваме, че в Пловдив поставили начало на честванията на Съединението с молебен в черквата "Св. Богородица", където митрополит Николай заедно с председателя на НС, кмет, областен управител и председател на най-голямата парламентарна група отбелязали събитието. "За съжаление гражданите са много малко", съобщава кореспондент. Имало ли е граждани? Каква по-добра илюстрация на факта, че пропастта между управници и граждани е толкова дълбока, че и Съединението не може да я покрие. Празник е, да забравим.
Някой подхвърля, че чел информация как в Шотландия се борели с "езиковата глобализация". Харчели по 27 млн. на година, за да запазят келтския шотландски език. Но нали са във Великобритания? Не им ли стига английският? Пазели си хората традициите и историята, а "келтският език нямал цена". Ползвали са го 1500 години, бил официален език за страната. След обединението в 1707 г. английският надделял, но опитите за запазване на идентичността днес са официална политика на Единбург. Поставили си табелите по цялата страна на двата езика. У нас по улиците вече почти всичко е на английски. Само дето Кралицата не знае колко ни е на сърце нейният език. Сигурно някой друг на Острова знае защо. Но за Шотландия май не вдигат много шум, защото, ако на Балканите почнат да променят границите, шотландците няма да стоят много мирни под Короната.
Светът върви в една посока, ние - наопаки. Кой да мисли! Имаме си други проблеми. То не беше Своге, Търговският регистър, чумата по овцете, после по свинете, царските имоти, Силистар с частния път, четворни убийства - край няма. Кой да мисли защо трамвайната линия до Княжево е обградена с тел за селски кокошарник и той вече е "сдал багажа"? Като онази тел, дето ще ни пази от свинската болест, която идва от Румъния.
Защо продължават да вадят паветата от софийските улици, които са ги съхранили десетилетия, а днес наливат скоростно онзи асфалт, който не се знае дали догодина няма да го ремонтират? Защо няма обществени тоалетни из столицата, питат туристи, а децата ни, връщащи се от "Европата", мръщят устни и за тротоарите, и за липсата на паркинги като в другите страни. Явно не разбират от "сини" и "зелени" зони.
Да, всичко "през куп за грош", казваше баба ми, македонката. "Искаме си държавата", скандирали нашенци на поредния протест за нещо си. Ако уточнят и коя точно държава, каква държава и кой точно, тогава може и да си я получат. Защото иначе ще я затрият. Тази, не исканата.
Празник е, защо си нагнетяваме негативизъм с такива разговори? Такива сме си. Мърморим, приказваме по-често във фейса, докато не осъзнаем, че "кучетата си лаят, а керванът си върви" не е празна приказка. Действия? А дано не останат за следващ празник, че ни додея, както се изразяваше баба. Мъдри са били предците ни - оставиха ни държава и пословици за всеки случай. Въпросът е ние какво ще оставим. Или "след нас и потоп"?