Отживелица ли е патриархалното?

Когато прочетох изявлението на популярен наш политолог, че липсата на съпругата на нашия президент в официални срещи или всякакви събития, е просто патриархален въпрос, или иначе казано, отживелица, кой знае защо веднага се сетих за изказванията на гостуващите или преселили се за дълго у нас чужденци. Единственото нещо, казват те, което ги е впечатлило или накарало да останат тук, е онова, което вече нямат в държавите си и това е патриархалното, традициите, непринуденото общуване и все в този дух. Иначе те си имат всичко там, най-вече повече средства. Но тук ги харчат по-приятно. Все още. Спомних си, че често напоследък се изненадваме от фактите, че нашите деца не знаят кой е този или онзи бележит българин, че в нашето родно място не знаят какво се е случило в близкото или далечно минало, не познават историята или културните ни върхове. Вината автоматично се хвърля върху образователната сисмема, в която един зам.- министър не може да каже дали е законосъобразно да се позволи носенето на религиозен признак като забрадка в училище или не. Някой извънземен може би ще разчете знаците на закона и на обществото. А на мен не ми е преподавано в училище по понятни причини как стоят нещата с т.нар. македонски въпрос, например, но от баща си знам достатъчно, който го е научил от дядо ми, а той още от по-далеч, от онзи прадядо, който е донесъл от Божи гроб преди повече от 300 години сребърния кръст, предаван от поколение на поколение в рода ни. Това със семейството също е патриархално и вече отживелица, защото кой се жени на днешно време. Но в семейството се научават повечето неща от историята, културата, "нещата от живота", които дават широтата на познанието и духа ни. Защо толкова лесно отхвърляме през този омръзнал на всички ни преход всичко от миналото?
Защо толкова лесно обявяваме това или онова за отживелица, за патриархално или непригодно за времето, в което живеем и, което всички знаем, че е практично и че ние трябва да стъпваме здраво по майката-земя, ако не искаме да отхвърчим. Традиции, обичаи, нрави, поговорки, семейство, които са крепили рода ни столетия, сега изглеждат ретро и непригодно. А като се огледам наоколо, не зная за какво да се хвана. Дали за пренастройващата се в момента чалга, за мутренските къщи, които се нароиха, за неграмотните изказвания на повечето лица на прехода, за късополите репортерки или многоусти PR-ри. За какво? Да, светът е различен, емоциите не са водещи, изчерпват се ресурсите, водата не е чиста, петролът ни настройва войствено, земята не стига, за да се изхраним и дори самите американци не могат да живеят, както досега. Светът, а и ние, трябва да намерим начин да продължим напред, но как ще го направим, ако не познаваме миналото си, а чрез него и настоящето? Миналото ни е патриархално и ни е дало това, което имаме днес. Значи ли, че всичко в него е отживелица и недостойно за "великото" настояще, което не само у нас пустосваме от сутрин до вечер? Толкова негативизъм се натрупа в обществото ни през последните години, че дори ни обявиха за най-нещастната нация в света. Не зная дали патриархалното е негативно, но и до момента смятам патриархалната си фамилия за читава и напредничава, независимо че младите й членове развиват други общества, зад граница, и дори раждат децата си там, а ние стискаме палци поне да говорят български. Та добре е да внимаваме с думите и да съсредоточим умните си мисли към нещо обединително, нещо, което ни е съхранило и което ще се впише в европейските ни стремления, без да ни обезличава. И защо трябва да приема семейството или добродушните нрави на дедите си като отживелица, за да изглеждам в крак с дигиталното време, в което живеем? Печат и американски филми ме уверяват, че идват новите хора, зомбитата, създадени в лаборатории, но пуснати сред нас и независимо от достигнато наше безсмъртие, те ще са "господарите на света". Щом това е визията за бъдещето, какво правим ние? Гледаме безропотно как един що-годе читав духовен свят се руши, свят създаден с толкова мъка след една световна война и послушно се съгласяваме, че няма изход, това е положението. Някой някъде решава, че си излишен, че няма как нещо да зависи от тебе, че можеш да работиш до гроб, но пътят на парите е в друга постоянна посока, където олигарси или финансови акули живеят мечтаното от теб и на всичкото отгоре ти внушават, че си изостанал, патриархален, че протестите са за младите, защото не са ориентирани и, ако им се създаде партийка, дори "пиратска", енергията им ще секне, защото ще се доближат до яслата, където за жълти стотинки се пропиляват и хъс, и идеи, и социални контакти от мрежата. Другите са демоде. Не е "жалба по младост", както би казал онзи наистина ерудиран политолог, а простичко желание малко да коригираме вижданията си за нас, за света, към който устремно вървим, защото май взехме от него повече негативните неща, отколкото великите му достижения, като загубихме по пътя сътвореното от нас през вековете и го обявихме за непригодно или тоталитарно. Във всяка плява има и зърно, а ние всичко изхвърляме и започваме отново. Две десетилетия рушим и създаваме уж нещо ново, а народът недоволен. Народът мърмори и слуша чалга. Това бил искал и това получава. Ама, моля ви се, и в детството ми имаше хора, които слушаха сръбска или гръцка музика, която си е чиста чалга, ама се брояха на пръсти и минаваха за елементарни или от малцинството. Защо сега те да са мнозинство? Значи някой някъде насочва нещата по крив път и праща мислещите хора в "девета груха", както беше жаргонът. Няма нужда от такива хора, нали, защото много знаят и много говорят, защото все щури мисли им идват наум, а щуротиите могат да обърнат колата. Онази кола, която поставиха в руслото на бързите пари, лесния живот, просташката музика, вестниците-таблоиди, купувания електорат и продажните политици. Всъщност въпросът беше, че като се отказваме от патриархалното, какъв климат създаваме в новото ни общество? Като демонизирахме всичко, създадено преди настоящата промяна, дали не деморализирахме гражданството до степен, че сега никой и нищо не е в състояние да го активира, за да си създаде имунитет срещу пошлото, срещу негативното, срещу омразата, която не ние сме измислили.
 Политолозите, които ни заливат всекидневно с политическите си анализи, дали могат да формулират опасността от тези тенденции в нашето общество, които има вероятност да мутират и обезкръвят жизнените сили на нацията? Дали могат да обяснят сегашната криза по начин, който да насочи хората към изход, без да се губи авторитетът на правителства, опозиция, лидери? Които в крайна сметка ще платят действията или бездействията си с напускане на политическата сцена, но какво ще стане с народа ни, който няма вяра, няма цел, няма кауза вече години и оцелява с мисълта на обречен. Останаха ли мислещи хора у нас, които са в състояние да задържат децата си тук? Кой ще ги активира, без да ги упреква в патриархалност, просто за да ни има и в бъдеще?