Мечтата за полет няма възраст

Празникът на авиацията и Българските военновъздушни сили събра ветераните от столичния клуб на авиацията, за да засвидетелстват своето уважение към генерал-лейтенант о.з. заслужилият летец на Република България ДОБРИН ДИМИТРОВ ДОБРЕВ, който изпълнява редица високоотговорни длъжности в крилатия строй.

- Генерал Добрев, в биографичните справки за вас пише, че сте роден на 29 юни 1923 г. в семейство, което през 1925 г. емигрира в Съветския съюз, тъй като е преследвано за революционна дейност, но не срещнах нищо за родното място и за вашите родители...
- Роден съм в Сливен, но детските години не са свързани с родното ми място, а само от песните на майка ми и разказите на баща ми имах представа за "Градът на стоте войводи", сред които най-известни са Хаджи Димитър, Злати войвода, Панайот Хитов. Оттогава зная също, че отец Амфилохий от Сливен, като главен свещеник на Българското опълчение, освещава Самарското знаме в Плоещ.
Впоследствие придобих още знания за моя роден град, който преди Освобождението се е развивал като занаятчийско средище и придобил известност с производството на пушки, пищови и различни железни сечива. По време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. край града не се водят боеве, но въпреки това в центъра му са опожарени 800 дюкяна и 100 къщи. На 4 януари 1878 г. руските войски освобождават Сливен от петвековното османско владичество. 
- Свързано ли е това по някакъв начин със съдбата на вашето семейство?
- Не е лесно да отговоря на този въпрос, защото ранните спомени за баща ми са от времето, когато започнах да разбирам, че положението на нашето семейство е малко по-различно от това на другите съветски семейства и бащи около нас. Ние бяхме политемигранти и затова използвам спомените на неговите другари, които един по един си отидоха, светла им памет, а така също съхраненото в архивите и разказаното от моите родители.
Баща ми Димитър Добрев Димитров е роден 19 октомври 1896 г. в Сливен. Израсъл в крайна бедност - баща му, сиреч дядо ми Добри, бил училищен прислужник, а майка му - домакиня. През пролетта на 1916 г. баща ми е мобилизиран във войската и изпратен на фронта като редник в 11-и Сливенски пехотен полк. Неговата любознателност и възможности направили впечатление и там, поради което го изпращат в Школата за запасни офицери. След като я завършва през 1917 г., офицерският кандидат Димитър Димитров отново е изпратен на фронта - този път в минохвъргачната рота на 24-ти пехотен полк към Трета балканска дивизия.
След провала на Сливенската партийна организации през пролетта на 1925 г., той минава в нелегалност и се включва в Сливенската партизанска чета, ръководена от Владимир Зографов (Филип). През същата година четата е разгромена и по така наречения сливенски процес Димитър Димитров е осъден на смърт. В края на лятото, заедно с няколко негови другари прехвърлят границата и се озовават в Турция. Там са заловени от турските граничари и вкарани в Цариградския затвор. След едномесечен престой от съветското консулство се застъпват за тях. Те са освободени и изпратени със съветски параход за Одеса.
Моята майка и преди емигрирането на баща ми, често е била арестувана и малтретирана, че укрива него и други нелегални, но след издаването на смъртната му присъда, заканите и полицейските обиски в къщи зачестили. Ден през ден я привиквали. Животът й се превърнал в ад. Мама непрекъснато треперела и за моето съществуване. Бил съм само на две години.
В края на 1925 г. тя получила писмо от баща ми да направи всичко възможно и с помощта на негови другари да се измъкне от България. Майка ми не е имала време и възможност за колебания. Под предлог, че ще следва медицина, тя успява да получи паспорт, да се добере заедно с мен до Германия, а оттам вече е прехвърлена в СССР...
Когато към края на 1925 г. сме пристигнали с мама в Ленинград, баща ми вече учи във Военнотехническата академия "Феликс Дзержински". След Втората световна война академията възглавява ракетно-космическото и ядреното направление в развитието на въоръженията. Нейните възпитаници са в основата на офицерския корпус на съветските стратегически сили, а впоследствие - на Руската федерация. Те имат решаващ принос за достигането на ядрен паритет със САЩ в ракетноядреното оръжие, за развитието на съвременни технологии, осигуряването на ядрена безопасност, за предотвратяването на екологични катастрофи.
През 1930 г. баща ми завършва Военнотехническата академия със звание военен инженер-химик и в чин военен инженер II ранг (подполковник). До 1933 г. работи в различни военни заводи в Ленинград като военен представител на Главното артилерийско управление на Червената армия. От  есента на 1933 г. семейството ни беше в Котовск. Баща ми започна работа като началник на смяна в Завод № 204, известен повече като Барутния завод, а майка ми - като лаборантка в химическата лаборатория на същия завод. Аз продължих образованието си в училище № 1 на града  и успоредно с учебните занимания активно спортувах, с неизменната цел - да стана летец. Завърших моторно летене в Тамбовския аероклуб. Надеждата ми беше да постъпя във военноавиационно училище, да стана военен летец. Това мое желание не ме напусна дори за миг, докато месеци наред воювах в тила на врага през Великата отечествена война.

...Мечтата ми да стана летец се отложи за неопределено време, разказва още генерал Добрев. Насочиха ме към специална школа, където се  подготвяха групи за действия в тила на противника. Бяхме събрани неколкостотин души от цялата срана, предимно младежи. След около месец и половина нашето обучение завърши и в края на февруари с.г. тръгнахме към фронта... Често попадахме в обкръжение или бивахме полуобкръжени. Налагаше се с бой да пробиваме обръча и да излизаме от обкръжението. Отрядите и бригадите бяха в постоянно движение, непрекъснато променяха своята дислокация и съумяваха да нанасят удари на противника там, където той не очакваше...
...Завърших Тамбовското училище през ноември 1944 г. като младши лейтенант, летец-щурмовик получих назначение в запасен авиационен полк в Тираспол. Преди заминаването ми затам  обаче, ме извикаха в щаба на училището и ми наредиха да замина за Москва, в отдел "Кадри" на ВВС. Там ми съобщиха, че от другаря Георги Димитров е получена молба да бъда предоставен в разпореждане на задграничното ръководство на БКП. Предстоеше ми да замина за Родината, за да служа в новата Българска народна армия и по-конкретно - в нейните Въздушни войски.
На 11 април 1945 г. излетяхме от Москва и на 12 април пристигнахме в София. Като военен бях приет от другаря Георги Дамянов в качеството му на завеждащ отдел "Военен" на ЦК на партията. Той се разпореди да ми подготвят удостоверение за самоличност. Когато го погледнах, бях записан като Добрин Димитров Добрев. А в Съветския съюз бях с фамилното име Димитров и документите ми носеха същото име. И досега ме знаят и като Добрев, и като Димитров.
Съгласно подписаното на 16 март 1945 г.  споразумение между нашето правителство и СССР, на българските Въздушни войски бяха предоставени 120 изтребителни самолета Як-9, 120 бойни Ил-2 и 10 учебни Ил-2У, 98 бомбардировачи Пе-2. Общо в България пристигнаха 343 машини, в това число и учебните. Годините минаваха, през 1951-а бях назначен за командир на Пета щурмова авиационна дивизия. Пред дивизията стоеше отговорната задача - да изучим и овладеем новата авиационна техника, току-що полученият на въоръжение самолет "Илюшин 10". През 1953 г. бях изпратен да следвам във Военната академия "Климент Ворошилов" в Москва. Завърших със златен медал и отново бях назначен на работа в щаба на ВВС.
...През лятото на 1959 г. бях назначен за командващ ПВО и ВВС. Беше ми присвоено воинско звание "генерал-майор" от авиацията. През 1963 г. бях изпратен на работа в Щаба на Обединеното командуване на войските от Варшавския договор в Москва. Отначало бях представител на Генералния щаб на нашата армия, а впоследствие заместник-началник на щаба на Обединените въоръжени сили. Последваха нови длъжности и отговорности, за които отдавах своите знания и опит. През 1977 г. бях назначен за заместник-началник на Гражданската отбрана на НP България - огромен и сложен комплекс, предназначен да осигурява защитата на населението и народното стопанство от оръжията за масово поразяване и за ликвидиране на последствията от стихийни бедствия и големи производствени аварии. Във връзка с последните бедствия в различни райони на страната искам да изтъкна, че да си български воин, да си в строя на въоръжените защитници на родината и в критични моменти, с риск за живота си, да спасяваш хората на съзидателния труд, е огромна чест и доверие, достойно изпълнен върховен дълг пред родината...


Ветерани пред един от бойните самолети-ветерани


Генерал-лейтенант о.з. Добрин Добрев (вторият отдясно)

С дъщеря си Ина и други участници в предпразничната среща
Снимки Панайот Кондев