Мароко в цветовете на планината Атлас

Щастливият случай ме отведе в Мароко на конгрес на FIJET, световна организация на писатели и журналисти, пътешественици. За 7 дни домакините щяха да убеждават участници от четирите посоки на света защо си струва да се посети тяхната страна.

Бяла, просторна, ширнала се, кипяща. И неразбираема. Първото, което усещаш в Казабланка.
Докато дойде време да нищим темата "Туризмът - диалог между цивилизациите", нашата малка, но сплотена делегацийка отскочи до Рибната борса. След няколко преки от хотел Golden Tulip (Златното лале) се озовахме на пристанището, където от корабите уловът, почистен, казват и проверен от ветеринари още през нощта, го очакват има-няма хиляда търговци. Рано сутринта пристигат първо онези, които на едро наддават на търг за своя дял, който ще тръгне за страната и за чужбина. В ранния следобед ние видяхме тези на дребно. Безброй продавачи доочистваха своята стока направо върху плочника. Измиваха я с маркуч и още мърдаща я предлагаха на клиентите.
Невероятно разнообразие от морски животни - с пипала, с мустаци, окати, опашати, розови, черни, дълги, дебели, сплескани, големи, ситни. Лица ухилени, беззъби, забулени. Мирис на морско дъно и дим от печена риба с лук. Красота. А се зазяпаш в безбройните видове морска твар, а си се подхлъзнал върху рибешки черва и люспи и си паднал върху някой кърпач на рибарска мрежа.
В La Taverne du Dauphin на две крачки от пристанището печената върху сол сардина, младички сочни скариди, колелца калмари и хубавото мароканско вино издухаха не особено привлекателната за мен гледка от Рибния пазар.
Казват, че пазаренето при купуване било въпрос на професионална чест за продавача. Купувачът също се кефел. Нрави. Завинаги поразена от твърдите цени от времето на соца, всеки път преживявах страхотно притеснение даже само като наблюдател. Падаше голям театър. Жални женски очи молеха продавача на кожени чанти от целия спектър на цветната дъга за още малко намаление. Той вадеше запалка, облизваше с пламъчето й кожата, за да докаже, че е истинска и че си струва парите. Единият сваля, другият качва, докато се засекат на една цена. Не го разбирам, да му се не види, този кеф.
Но не е трудно да схванеш как екскурзоводи са в интимна връзка с продавачи и как незабележимо им докарват клиенти. В един магазин за арган, заврян дълбоко в стария сук, пристигнаха три синджира руснаци. От ония, които са плъзнали по целия свят с пари неброени. Дали не изкупиха всичкото вълшебно масло, единствено произвеждано в Мароко?
Като се провирахме между гъмжилото по суковете на Казабланка, питам се на глас, зер това може да се управлява. Ооо, управлява се, и още как. Има държава на тези координати, беше заключението на един от спътниците ми, който разбира от Африка, араби, политика и други работи. Бяхме в Мароко в дните, когато се очакваше Обама да разпореди бомбардирането на Дамаск, а в братската страна на Западния бряг на Африка все едно, че светът е създаден само да си пазарува. Спокойно, слънчево, шарено. Мирно. Простряло се на нулевия меридиан, на един овчарски скок през морето, Мароко гледа към Европа с благоразположение и не без самочувствие.
Розовият град, древната столица на Мароко, градът на приказките от 1001 нощ. Уютно кротнал се в подножието на Атлас. Сетне сама се убедих, че керемидено розовите цветове на планината са цветовете на Маракеш, имперският град.
Медината, прострял се върху 600 ха, е историческият център на града и на старите занаяти и търговия. Както и да се заричаш, няма как да го обходиш за тридневен престой. И на файтон да се возиш, и на моторетка да се качиш, каквито изскачаха с яростно пърпорене от всеки ъгъл, обяздени от жени, няма да стане. Ако кривнеш по един сокак, привлечен от звук или цвят, изтърваваш друг.
Мустафа, висок, жив, с видимо самочувствие мароканец, ни предупреди, че ако не го следваме, не отговаря за нас. Сокаците са именувани само на арабски, по разбираема само за местните хора схема. Не снимайте, рече, каквото ви се прииска. Тук всичко се заплаща - и ни поведе към сърцето на Медината - площад Джамаа ел Фна или Площадът на мъртвите. Наричан така далеч преди да бъде изобретено огнестрелното и химическо оръжие, когато тук просто са набучвали някоя и друга човешка глава за назидание. Днес този неотразим площад е обявен от ЮНЕСКО за паметник, в категорията "Шедьовър на устното и нематериално наследство на човечеството". Не архитектурата, не построеното, а кипящият от памтивека живот на него представлява според световната организация ценност, за чието оцеляване и в бъдеще си струва да се бди. Оттук се вижда знаменитата джамия Кутубия, която като жалон сочи изхода от това зашеметяващо пространство. Първият, в когото се препъна моето любопитство, беше продавачът на ченета. Измити, чистички, озъбени, подредени чифт до чифт чакаха своите купувачи. До тях купчина зъби. До зъбите пък клещи. Спътница ми каза, че лично била видяла как такъв един екземпляр извадил зъб на самата сергия на някого си. При това с ръждясали клещи. Щом казва, така ще да е.
Аз пък видях маймунка с памперси. Въртеше се около собственика си, нервна, сякаш искаше да свали от задника си натрапената й културна придобивка. Предупредена макар, насочих фотообектива и веднага изскочи мургав пъргавеляк. С прилагания по цял свят жест - трите събрани шаващи пръста - палец, показалец и среден, ми показа, че това удоволствие струва пари. Сетне разбрах, че това са съгледвачи. Асистенти на дресьорите на кобри и маймуни, жонгльори, въжеиграчи, акробати, разказвачи на истории, татуировчици, циркаджии, гадатели, музиканти, певци и всякакъв род артисти, дебнат в навалицата да заловят "крадеца" на екзотични кадри. Това е то техният бизнес.
Колега ми шушне, че ако останем привечер, ще станем свидетели как незнайно откъде и как на площада се довличат и нареждат стотици маси и масички, столчета и пейчици, скари и скарички и се... започва. Туристи и местни протягат ръце към невъобразимото разнообразие от мароканска храна. Голи електрически крушки, обвеяни от ухаещ на месо и риба пушек, осветяват мъждиво многонационалната шумна трапеза. Става весело. По неписано правило към 11 часа вечерта всичко се вдига и потъва някъде си. До другия ден по същото време.
На нас не ни беше писано да участваме в тази забава. Домакините бяха решили, че като на конгресмени ни се полага луксозна вечеря  край басейн, обгрижвани от мъже с колосани шапки.


Мароко от птичи поглед


И това е Мароко - хотел "Хилтън"


Музиканти


Мароканци


На рибната борса


Правене на татуировка
Снимки: авторката