Карабахският възел

Духовно пътешествие с политически привкус. Това е годишното поклонничество в Арцах (древното име на Нагорни Карабах), което се организира в края на всеки юли по повод годишнината от едно знаково историческо събитие - през 301 г. Армения първа в света приема християнството за официална държавна религия. Поклонниците - няколко десетки души от осем държави, между които САЩ, Великобритания, Франция, Германия и Австралия, съчетаха християнския поход през светите места с  20-годишнината от провъзгласяването на независимостта на Нагорни Карабах - населен изцяло с арменци анклав на територията на Азербайджан. Инициатор на вече традиционното събитие е баронеса Керълайн Кокс - известна правозащитничка, член на Камарата на лордовете на британския парламент, която от 2001 г., когато се навършиха 1700 години от основаването на Арменската Апостолическа църква, неизменно е първа в редиците на поклонниците. Сред тях тази година имаше лекари, учители, инженери, общественици, бизнесмени, студенти... Запознавайки се с исторически и културни паметници, за седем дни те изминаха пеша 125 километра и миналата седмица достигнаха своята крайна цел - манастира Гандзасар, построен през 13 век и принадлежащ към съкровищата на богатото арменско духовно и архитектурно наследство. В същото време поклонничеството бе символична подкрепа за населението на анклава, което преживя ужасите на една война и днес живее под мрачната сянка на нова...


Месец преди християнския поход в Нагорни Карабах, на границата между Армения и Азербайджан отново имаше престрелки, последвали провала на последния рунд преговори в Казан между лидерите на двете страни с посредничеството на руския  президент Дмитрий Медведев. Преговорите приключиха без резултат. Посредниците очакваха, че в столицата на Татарстан ще бъдат подписани основополагащите принципи за урегулиране на конфликта. Но двете страни не проявиха - по думите на Барак Обама - "мъжество и мъдрост, и не направиха решаващия избор в полза на мира". Вместо да подпишат "пътна карта", двамата президенти Саркисян и Алиев констатираха пред журналисти след края на преговорите, че "е постигнато взаимно разбиране по редица въпроси, решаването на които ще способства за създаването на условия за одобряване на основните принципи". Празни думи, зад които няма нищо, и към които обикновено  дипломатите прибягват след разговори, на които не са се разбрали. Спорните въпроси остават. След края на срещата се видя, че за Ереван Баку има "неконструктивна позиция", а за Баку "арменската страна за пореден път е поискала твърде много отстъпки". Думите на Илхам Алиев в речта му на военния парад в Баку по случай Деня на въоръжените сили, проведен непосредствено след преговорите, говорят достатъчно красноречиво: "Напълно съм уверен - каза той, - че нашата териториална цялост ще бъде възстановена. За да постигнем това, трябва да сме още по-силни. Окупацията от страна на Армения на 20 процента от територията на Азербайджан е временна".
Срещите между президентите на двете страни преминават винаги по един и същ сценарий. Първо се формират високи очаквания за "пробив", след това се констатира провал на надеждите и се излива поредната порция с патриотична риторика. И двамата искрено искат да изпълнят "историческата мисия", влагайки коренно противоположен смисъл в израза "урегулиране на конфликта". За единия това е признаване правото на Нагорни Карабах на самоопределение. За другия това е освобождаването на окупираните земи и установяване единство и цялост на държавата.
Историята на конфликта води началото си още от последните години на руската империя. На два пъти (1905-1907 и 1918-1920) Нагорни Карабах е  арена на кръвопролитни войни между Армения и Азербайджан. През 1921 г. анклавът е включен в състава на Азербайджанската ССР като Нагорно-Карабахска автономна област, населена предимно с арменци. Площта на областта е 4400 кв.км., а населението - 140 хиляди души. Досега тя не е призната от други страни, включително и от Армения. Версията на Ереван е, че той не прави това, за да не препятства мирните преговори.
Днес, независимо от своята откъснатост,  областта поддържа представителства в редица страни и има всички институции на една нормална държава. Конфликтът за Нагорни Карабах се разгоря за пореден път преди разпадането на Съветския съюз - през 1988 г. Тогава автономната област обяви намеренията си да излезе от състава на Азербайджанската ССР и да се присъедини към Армения. Това предизвика въоръжения сблъсък, който по-късно, в началото на 90-те години, прерасна във война, взела много жертви. През декември 1991 г. в Нагорни Карабах бе проведен референдум, в който почти сто процента от участвалите се обявиха за пълна независимост от Азербайджан. Последва поредният остър сблъсък, който продължи до 1994 година. Загубите на арменската страна бяха близо 6 хиляди души, половината от които - от Нагорни Карабах. Азербайджан даде над 25 хиляди жертви. След края на войната  през 1994 г. областта остана под контрола на Ереван и се превърна в етнически хомогенен арменски анклав на територията на Азербайджан. Оттогава опасността от нова война не е отминала. Защото Баку за нищо на света не приема статуквото.
През  всичките години оттогава международната общност полага големи, но безплодни усилия за намиране изход от замразения най-стар конфликт в постсъветското пространство. Опитите за уреждането му не спират и до ден-днешен. Още през 1992 г., преди голямото кръвопрелитие, бе създадена така наречената Минска група - проект на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), която под съпредседателството на Русия, Франция и САЩ се опитва да намери трайно решение. Принципите, на които заложи Минската група, известни като принципите от Мадрид, са:
1. връщане на териториите около Нагорни Карабах под контрола на Азербайджан;
2. определяне на окончателния юридически статут на областта;
3. създаване на транспортен коридор, който да свързва Армения с Нагорни Карабах;
4. право на всички вътрешно разселени лица и бежанци да се завърнат по родните си места.
За съжаление нито една от двете страни не приема принципите от Мадрид. Това прави ситуацията потенциално много опасна. От една страна, Азербайджан има ключово значение, не само защото е най-голямата по население страна в района, която граничи с Русия и Иран, но на първо място поради значителните запаси от нефт и природен газ. Баку е един от най-важните износители за Запада. Азербайджан доставя на международните пазари около 1 милион барела висококачествен петрол. При конфликт с Армения е неизбежна нова, още по-страшна икономическа криза, да не говорим за военните и хуманитарните измерения. През последните години Баку харчи за въоръжение повече средства, отколкото е целият годишен бюджет на Армения. Томас де Ваал от фонда Карнеги смята, че поради това не е изключен въоръжен сблъсък - причинен от добилия самочувствие Азербайджан или от принудения да нанесе изпреварващ удар Ереван. В момента в Баку цари войнствено настроение, твърди  Юджин Чаусовски от Stratfor. Армения, за разлика от своя противник, е не само бедна на ресурси, но и граничи с враждебно настроени държави и няма  излаз на море. Тя пострада много силно, когато през 1993 г. Турция, която подкрепя Азербайджан, затвори границата. През 2009 г. Турция и Армения постигнаха споразумение за възстановяване на дипломатическите отношения и за отваряне на границите. Но и до ден-днешен то не влиза в сила, защото Турция поставя условието арменските войски да бъдат изведени от Нагорни Карабах.
Такава е в общи линии ситуацията - Карабах живее под арменски протекторат, а Баку, смятайки, че територията е неотменима част от Азербайджан,  заплашва да си я отвоюва със сила. От двете страни на границата преобладава войнствена риторика. Един от вероятните сценарии е "случайно" стълкновение по линията на фронта, което може да прерасне във война. По прогнози на International Crisis Group "регионалните последствия от такава война ще бъдат катастрофални". В конфликта могат да бъдат въвлечени Иран и Турция, а Русия може да очаква опасни размирици в Кавказ. Има и още едно обстоятелство, което може да доведе до кардинално прекрояване на политическия ландшафт в района. Мащабна криза, свързана с Иран - съсед едновременно на Армения и на Азербайджан, ще създаде съвсем различна от сегашната ситуация, особено като се има предвид значителното азербайджанско малцинство в Иран.
Големият играч в тази непредвидима ситуация - Москва, поддържа добри отношения и с двете страни и не жали дипломатически усилия с надежда да си възвърне регионалното влияние - писа "Фигаро". Русия има формални задължения към Армения като съюзник по Организацията на договора за колективна сигурност, но преди всичко на основата на двустранни споразумения за пребиваване на руски военни бази на територията на страната. Тези споразумения са продължени до 2044 г. От това произтича логичното заключение, че в случай на конфликт Русия трябва да защитава Армения, ако не иска да загуби репутацията си на надежден съюзник. От друга страна, в Москва добре разбират растящото значение на Азербайджан като важно звено от енергийниия и геополитически пасианс в Южен Кавказ и Мала Азия. Така че Русия не може да си позволи да си разваля отношенията с Баку. С други думи, Русия не трябва да допусне да бъде изправена пред избор. Това означава, че тя трябва да поддържа диалога и да съдейства за запазване равновесието на силите, което е предпоставка за мир. Това обаче не е никак лесно. И то пролича на последните преговори в Казан.

Баронеса Кокс


Посредникът - Дмитрий Медведев, предлага нови идеи. Но партньорите му - Алиев и Саркисян, както обикновено, са скептични
снимка БГНЕС