ИНТЕРВЕНЦИЯТА

Преди няколко седмици премиерът Борисов нарече операцията в Либия авантюра и заяви, че България няма да участва в нея, защото нямало формулирани цели. Днес авантюрата е мироопазваща акция, а най-мощната българска фрегата ще участва в нея. Вероятно защото целите вече са ясно формулирани и ежедневно се подлагат на масирани бомбардировки. Макар в Резолюция 1973 на Съвета за сигурност да няма и помен от разрешение за военни операции.
Впрочем хаосът в "цивилизационния" подход е пълен не само у нас. И в Близкия изток, и в Евросъюза, и в САЩ общественото мнение е силно раздвоено по въпроса за "хуманните" бомбардировки над богатата на петрол североафриканска страна и т.нар. революции в арабския свят. Най-отчетливо то се откроява в последния брой на американското списание "Форин полиси":
"Протестите срещу Кадафи (който не е марионетка на Запада) в източната част на Либия, където е петролът и където Китай вложи внушителни средства в енергийния сектор, изглежда са били организирани от ЦРУ... В. "Женмин жибао" от 23 март съобщи, че "Китай има 50 мащабни проекта в Либия. Избухването на въоръжените действия прекъсна тези проекти, което доведе до евакуирането на 30 000 китайски работници от страната"...
"Хуманитарното извинение за интервенцията в Либия не е особено правдоподобно, имайки предвид дадената от Вашингтон "зелена светлина" на саудитските военни да смажат протестите в Бахрейн, където е базиран Пети американски флот"...
"Ако Вашингтон успее да събори правителството на Асад в Сирия, Русия ще загуби средиземноморската си военна база на сирийското пристанище Тартус. Римското mare nostrum ("наше море") ще стане Вашингтонско mare nostrum"...
"Американският зависим печат се е заловил да демонизира и Кадафи, и Асад - очен лекар, върнал се от Лондон в Сирия, за да поеме управлението след смъртта на баща си"...
"От началото на ХХI век американският президент има статута на император, самодържец, цезар. Основавайки се единствено на меморандум на Министерството на правосъдието, Джордж Буш бе провъзгласен за човек, стоящ над американските и международните закони и правомощията на Конгреса, докато изпълнява функциите на главнокомандващ "войната с тероризма". Лицемерие е, следователно, когато Обама нарича Кадафи и Асад диктатори"...
"Цезар Обама въвлече САЩ във война срещу Либия, без дори да се престори, че иска да бъде упълномощен от Конгреса. Подобно нарушение е наказуемо с импийчмънт, но един безсилен Конгрес не е в състояние да отстоява правомощията си. Американският народ не контролира правителството си повече, отколкото народите в държавите, управлявани от диктатори"...
Нека обобщим написаното:
- т.нар. опозиция срещу Кадафи е организирана от ЦРУ, защото либийският лидер не е марионетка на Запада
- хуманитарната акция в действителност е интервенция, чиято цел е петролът
- друга цел на интервенцията е да отстрани влиянието на Китай и Русия от тази част на света
- Кадафи и Асад не са по-големи диктатори от американските президенти
- действията на последните представляват наказуемо с импийчмънт нарушение на закона.
Признанията на авторитетното издание са повече от показателни, доколкото "Форин полиси" е тясно свързано с Държавния департамент. Основателно възникват въпросите: Защо Западът дамгосва като диктаторски само режимите, които не са марионетки на Запада? Защо се намесва в живота на арабските общества, които живеят в своя ХV век, а не в европейския ХХI век? Защо се забравя, че в хода на модернизацията всяко общество минава през свой диктаторски период? Защо се премълчава как в своето време Оливър Кромуел или Наполеон Бонапарт са били дамгосвани като диктатори, но днес никой не отрича мощния тласък, който са дали за развитието на своите страни, превърнали се във фактори на реалната политика? Накрая, но не на последно място, доколко либийското общество, а не Западът, има правото да нарече Кадафи диктатор?
Беше през ноември 1969 г., когато 27-годишният лидер на Първосептемврийската революция в пламенна реч на площад "Омар Мухтар" в Бенгази очерта пътя на развитието на нацията. Тогава той обеща: "На всеки либиец - една къща, една кола, една жена". Бях на 20-30 крачки от младия лидер заедно с група български специалисти. Повечето многозначително се усмихнахме, защото знаехме, че бедните либийци - а такива бяха половината от населението на страната тогава - нямаха възможност да създадат и да издържат семейства. Само хора, които познават ислямския свят и Либия обаче, можеха да осмислят мобилизиращото значение на това послание.
Двадесет години по-късно голяма част от пустинната територия се превърна в цветуща градина. Обработваемата площ нарасна, градовете и селата получиха в изобилие чиста питейна вода. Построени бяха стотици промишлени и инфраструктурни обекти, десетки хиляди жилищни сгради. Образованието, здравеопазването и социалното осигуряване се издигнаха на завидно равнище и станаха достъпни за всеки либиец. Населението на Либия нарасна от един на шест милиона. Днес обикновеният либиец може не само да се задоми и да издържа семейство, но разполага с блага, далеч надхвърлящи тези на средната класа в развитите европейски страни.
Този забележителен социално-икономически напредък е заслуга в немалка степен на Муамар Кадафи. Неговата харизматична личност успя да сплоти в нация разнородните племенни групи, обитаващи огромната, но слабо населена пустинна земя, да осигури просперитет и перспектива на либийския народ. Колко от политическите лидери на ХХ век са изпълнявали обещанията си?
Не може да се отрече, че четиридесетилетното несменяемо управление на полковник Кадафи е свидетелство за безспорните му ръководни качества, издигнали авторитета на Либия в арабския свят, в страните на Азия и Латинска Америка, в цяла Африка. Несъмнена е и неговата политическа гъвкавост, способността му да излиза от затворени пространства, да постига компромиси, които в крайна сметка обслужват далечни политически цели.
Каквито и да са странностите на либийския лидер, каквато и реторика да е отправял срещу САЩ, не може да се отрече също, че либийското ръководството винаги се е противопоставяло на фундаментализма, считан за главна заплаха и от Запада. Дори в периода на най-обтегнати отношения със САЩ полковник Кадафи продължаваше да гарантира сигурността на американските компании, добиващи 2/3 от либийския нефт. Затова реалистично мислещите кръгове в САЩ смятат, че слизането на либийския лидер от сцената би породило политически вакуум с непредвидими последици за Близкия изток и за цяла Европа. А след Афганистан и Ирак Западът не би трябвало да рискува нов ислямски фундаменталистки плацдарм - този път в богатия петролен оазис на Средиземно море.
По-различно мислят американските политически фундаменталисти. Всъщност публикацията на "Форин полиси" косвено подлага на критика онова, което е известно отдавна - в САЩ властват най-арогантните, най-експанзионистичните, най-милитаристичните кръгове на американския капитал. Това са банките, които стоят зад Федералния резерв, военнопромишления комплекс, петролните магнати. Тази върхушка се е поставила извън законите и правомощията на Конгреса, не се контролира от американския народ. Стремежът й към глобално господство и самото й съществуване е немислимо без агресивни авантюри, а тоталната война е същност на идеологията й. От края на Втората световна война САЩ са въвличани в непрестанни войни с Корея, Виетнам, Камбоджа, Афганистан, Ирак, организират въоръжени нападения и преврати срещу Гватемала, Хаити, Доминиканската република, Куба, Бразилия, Аржентина, Чили, Уругвай, Никарагуа, Сомалия, Сърбия и къде ли не по света. Нека се замислим дали последната фаза на онова, което нарича себе си капитализъм, не е милитаризъм?
Защо точно сега Западът сатанизира Кадафи, след като само преди година-две европейски лидери се прегръщаха с него? Нека посочим два главни мотива: в края на 2009 г. Кадафи постави въпроса за национализация на либийския петрол, а по-късно и за въвеждането на нова парична единица в арабските страни и Африка - златния динар. Тези идеи вероятно са подтикнали милитаристичната върхушка да ускори арабските "революции", да реализира отдавна начертаните пет основни цели.
- Дестабилизация на режимите така, че на власт да дойдат крайните фундаменталисти. По такъв начин се оправдава следващата фаза във "войната срещу тероризма", нарастването на военните разходи, трайното американско военно присъствие в тези страни. Този вариант вече е отработен в Афганистан и Ирак;
- Безплатно помпане на петрол. Този вариант е отработен в Ирак;
- Отслабване и разединяване на ЕС чрез въвличане на страни членки в близкоизточния конфликт и неконтролируем приток на бежанци. И този вариант е отработен двукратно - с обединението на Германия и с масовия прием в ЕС на нови страни;
- Да се изтласкат Китай и Русия от Близкия изток;
- Евентуално ликвидиране на държавата Израел. Фундамент на израелската политика е постигането на необратим мир с арабските страни. Не е тайна обаче, че американски организации тайно снабдяват екстремистите от "Хамаз" с оръжие, а влиятелни американски кръгове всячески препятстват постигането на така жадувания траен мир. Налице са симптоми на разграничаване на официален Йерусалим от американската позиция по определени въпроси. Внимателният наблюдател би установил, че в САЩ има "еврейско" лоби отделно от "израелското", а през 2008 г. едни от най-големите американски финансови институции, известни като "еврейските" банки "Лимън Брадърс", "Голдмън Сакс" и др., бяха доведени до фалит и след това бяха купени за жълти стотинки от банки, стоящи зад Федералния резерв. Налице е двуединен процес: задълбочаване концентрацията на световните финансии и ликвидиране на всяка финансова институция, стояща извън господарите на Федералния резерв. Ето защо тезата за раздалечаване на държавата Израел от войнстващата върхушка на САЩ съвсем не е безпочвена.
Остава да видим какво ще стане, ако Кадафи продължи да се бие, както обещава, до последен дъх заедно със своя народ, понасящ най-тежко последиците от "хуманитарните" бомбардировки на т.нар. демократичен свят.