Индия: конфликтът на идеологиите

В далечна, многообразна и все още трудна за разбиране Азия, освен Китай и Япония, вниманието на публиката, не без основание, е насочено и към Индия, държава с територия от 3 милиона и 300 хиляди километра, с население 1339 милиона (според преброяване от миналата година) - на второ място в света.

Това е страна, разположена на Индустанския полуостров, с брегова ивица над седем хиляди километра: една сравнително млада независима държава, само на 69 години, получила свободата си след векове колониално владичество на Великобритания.

Спирам се на тези известни факти, за да започна анализа за тежкия идеологически конфликт, разтърсващ тази огромна страна, известна само преди няколко десетилетия с прозвището "Тъмна Индия".

И все пак какво обяснява тази нелицеприятна метафора, прозвището "тъмна"? На първо място - коктейлът от много етноси, религии, политически вярвания и практики, както и недостатъчно познатата и изучена огромна субтропична територия.

Оттегляйки войсковите и полицейските си части, господата от далечен Албион все пак успяват да внушат на лидерите на дълго трупаното народно недоволство начело с прочутия Махатма Ганди, че буржоазната демокрация е най-добрата форма на управление за бившата "Перла в британската корона". Друг въпрос е как и доколко ефективни и качествени са едни демократични избори в страна с огромна неграмотност, с потресаваща бедност и индустриална изостаналост и в допълнение - с големи територии, в някои от които десетилетия след независимостта, разбирай до наши дни, не са прокарани съвременни пътища.

И все пак първите демократични избори са проведени и това дава началото на едно поколение Гандистки политици - самият Ганди, Индира Ганди (която всъщност няма нищо общо с Махатма Ганди, тя е дъщеря на друг голям индийски политик - Джавахарлал Неру) и синът й Раджив.

С активното съдействие на Съединените щати и Западна Европа 

Индия поема по пътя на съвременното развитие

прави гигантски крачки в някои области като фармакологията, електрониката, образованието, военната индустрия и други. И на пръв поглед като че ли всичко върви в реда на нещата по единствено правия път - този на капитализма.

И не напразно през 1992 г. (две години след падането на прословутата Берлинска стена) американският политолог Франсиз Фукуяма публикува най-известната си книга "Краят на историята и последния човек", чиято основна теза е, че в световен мащаб завинаги се е установила системата на либералните демокрации и свободния капиталистически пазар - сиреч дошъл е краят на идеологиите и на социалното противоборство.

Очевидно известният автор, също по известни причини, си затваря очите пред факта, че въпреки рухването на СССР и на европейската социалистическа общност, социализмът - макар и с друга специфика - се налага мощно и триумфира в най-голямата по население държава в света - Китайската народна република.

А какво да кажем за Страната на слона - съседната на Китай Индия? Разделена при създаването си на 29 провинции, някои от които с по 200 милиона население, Индия е пример за непрекъсващия конфликт на идеологиите, за откритото противоборство на идеите на Маркс и неолибералната пазарна философия. И това е напълно логично, като се има предвид политико-социалният профил на огромната държава, диаметралното противостояние на богати и бедни, на властващи и унизени, на държавна структура, пропита с корупция и политически скандали.

И до ден днешен по улиците на столичния мегаполис Делхи, изпълнени със задушлив смог, тичат босоноги рикши, теглещи клиентите си в леки двуколки - точно както преди седем десетилетия по времето на колониалната власт.

"Тегля рикшата, защото трябва да изкарам малко пари за семейството си - сподели тези дни пред кореспондент на Би Би Си един рикшнар от индийската столица. - Спя в двуколката, а търся безплатна храна по църкви и приюти за бездомници"...

Десетки и десетки, стотици милиони крайно бедни хора се борят за всекидневното си оцеляване: пеещо-танцуващите филми на Боливуд (индийският Холивуд), както и разказите за успехите на местната Силиконова долина - по-голяма дори и от американската, не могат да нахранят гладните и да облекат бедстващите.

На тази фон 

логична е появата на комунистически правителства

в североизточните провинции на Индия - Асам, Прадеш, Нагаланд, Утар Прадеш, които, освен че страдат от хроническа бедност и недоимък, са съседни на процъфтяващата Страна на дракона - Китай. Така например в един от най-големите щати на Индия - Утар Прадеш (с население над 200 милиона), години наред управляват представители на Индийската комунистическса партия-марксисти (ИКП); по улиците на провинциалната столица и в големите градове има статуи на Маркс и Ленин, а един централен булевард е кръстен на легендарния лидер на комунистически Виетнам Хо Ши Мин.

В югозападната част на страната - щата Керала, властта на ИКП отдавна се е превърнала в традиция. Макар и малък по население - 33 милиона - Керала е с много добри социо-политически и икономически показатели.

"Спящо ходене"

Разбира се, противопоставянето на идеологиите придобива често и специфични, чисто индийски характеристики. Преди дни дясната управляваща партия - Индийска национална партия (ИНП) победи в изборите в щата Трипура след 25-годишно ляво управление. 48 часа след победата  фанатизирани привърженици на ИНП разрушиха двете монументални скулптури на Ленин в столицата на щата.

Това не остана без отговор - леви екстремисти оскверниха паметника на Шияма Прасад Мухерджи в гр. Колката (бивша Калкута), столица на щата Западна Бенгалия. Мухерджи е основателят на партията "Джан Сангх" предшественик на ИНП. 

Централното правителство на Ню Делхи побърза да осъди вандалските актове в Трипура и Западна Бенгалия и нареди да се търси отговорност от извършителите. Но всичко това е, така да се каже, зрелищната страна на дълбокия идейно-политически конфликт.

В неизбродните джунгли на Източна и Централна Индия, където на много места все още няма пътища и електричество (какво да се прави - липса на пазарен интерес), от години вече се води безмилостна война между партизани-маоисти, т.е. крайно леви, и силите на индийската армия и полиция. Жертвите на тази необявена гражданска война досега са над 40 хиляди души.

Английският антрополог от индийски произход - Алпа Шах, е живял година и половина сред племенните жители, обитаващи своите села - крепости дълбоко навътре в индийските джунгли в опит "да  разбере защо тези хора са изоставили демокрацията и са взели оръжие в ръце". Той е озаглавил своя аналитичен материал "Нощен поход" - една интересна характеристика от живота на местните партизани, които всяка нощ изминават десетки километри, за да сменят лагерите си и да се укрият от преследващите ги сили.

Редовете, които цитирам по-долу, едва ли се нуждаят от коментар:

"Клепачите ми тежаха и се мъчех да си държа очите отворени, докато преминавахме в колона, преплитайки крака в калта на откритите оризови полета, запътени към безопасното укритие на гората - дори и без светлина на факла, която да ни води.

Движех се с взвод от партизани, въоръжени бунтовници, които твърдяха, че се борят за правата на хора от племената и на тези от бедните селски райони. Това беше седмата ми нощна разходка с тези бойци и изминавахме повече от 30 км всяка нощ. Те се придвижваха след здрачаване, защото индийските сили за сигурност изпращаха патрули за борба с бунтовниците през деня.

Всеки мускул в тялото ми беше изтощен. Чувствах раменете си като някаква чужда тежест върху останалата част от тялото ми. Краката ми бяха изтръпнали. Вратът ми трепна, когато главата ми се свлече на гърдите ми. Бях задрямал, докато крачех, после се събудих. Моят мозък сякаш беше празен и само част от дремещото ми съзнание, се опитваше да контролира краката ми, които интуитивно се поставиха един пред друг. Това състояние партизаните наричаха "спящо ходене"...

През последните 50 години

партизаните се борят срещу индийската държава, за да създадат комунистическо общество: конфликтът досега е отнел поне 40 000 живота. Хората, грабнали оръжие, са по-известни и като наксалити, кръстени на село Наксалбари в източната част на Индия, където през 1967 г. избухва спонтанно ляво въстание.

Въпреки, че според официалните източници положението е овладяно партизаните оттогава до днес се прегрупират и установяват контрол над огромните части на Централна и Източна Индия. Бунтовното движение се състои от хора, последователи на марксизма от различни социални прослойки, които заедно се опитват да свалят онова, което според тях, е "полуфеодална" система. Но индийското правителство предпочита да ги смята за "терористична" група.

Макар и далеч от ослепителните небостъргачи и търговски центрове, които се издигат над индийските градове, пише антропологът Шах, лагерите, издигнати като временни партизански биваци, са доста внушителни на фона на постоянното местене и честите конфликти.

Пътеки, свързани със сигнални звънчета, водят до удобни палатки - има помещения за бойците, зала за събирания, медицинска палатка, палатъчен компютърен център и кухня.

Има също, подчертава авторът, тоалетни кабини с латексови ями, въпреки че в околните села все още няма подобни "луксове". Тези тайни градове могат да бъдат разглобявани за няколко часа, без да оставят следи, които да се открият лесно.

В наши дни партизанските зони са атакувани от специални екипи на индийските сили за сигурност с доста характерни имена като Ягуарите от Джарханд, КОБРА и Сивите хрътки - военни, специално обучени за война в джунглите.

Централното правителство в Делхи използва два основни похвата за противодействие на партизаните - груба военна сила и атрактивни икономически проекти. Успоредно с бойните действия на държавни и частни фирми се предлагат концесии за разработка на ценни суровини - въглища, желязна руда, боксит и други ценни минерали в региона.

За тази цел сега в огромните субтропични джунгли за първи път се прокарват шосета - там, където десетилетия след независимостта е имало само черни пътища, полагат се електрически кабели. Удобства, обслужващи едновременно военните сили и най-предприемчивите бизнесмени.

И все пак необявената гражданска война продължава: партизаните се снабдяват с оръжия, откраднати от полицията, и примитивни пехотни мини, за да попречат на акциите на правителствените войски. Но пред модерното американско оръжие и оборудване нелегалните бойци постепенно отстъпват и губят позиции. Но решимостта им е непоклатима.

И всеки път, когато официалните власти обявят, че с партизаните-наскалити е свършено, хиляди индуси поемат по пътеките на нелегалната борба. Нелегалното ляво движение в Източна и Централна Индия е оцелявало през десетилетията при всякакви обстоятелства и само бъдещето ще покаже какъв ще бъде изходът от този тежък и кървав конфликт. А несъмнено той е едно от лицата (макар и скривано) на съвременна Индия.