Винаги има река, в която ти да си Том Сойер...

Христо ХРИСТОВ

Изложба под наслов "Любов, Сънища, Думи...", подредена в казанлъшката библиотека "Искра", припомня, че на 13 април се навършват 65 години от рождението на талантливия журналист, писател и колумнист на вестник ДУМА Веселин Стоянов.
Авторът на седем книги - романи, сборници с разкази и повести и романи, си отиде от този свят на 5 март 2014-а, в разцвета на творческите си сили, като остави няколко недовършени ръкописа, очакващи за тях да се сети някой от многобройните, ухажвали го приживе, издатели.
Възпитаник е на Пловдивския университет, дипломната му работа е посветена на Чудомир, първата му книга с разкази "Шлагери" се появява през 1999-а, последвана от "Вечеря с ангели" и "Сантиментална като пума", "Любов, Сънища, Думи и други изображения на Смъртта", есеистичните му "Белите полета на спомена" и "Забравената уговорка с Бога".

Емблематични и изненадващи

за читателите са романите му "Аутопсия на тялото" и "Моделът и неговия художник", посветен на гениалния му съгражданин, художника Иван Милев, и изгарящата любов между него и красивата Ана Орозова.
Покрай работата си като журналист в различни местни и централни издания Веселин Стоянов създава и три пиеси, а над 100 негови есета прозвучават в ефира на БНР в рубриката "По първи петли" през периода 1993-2003 г.
Преводи на негови произведения все още могат да бъдат намерени и прочетени в електронните сайтове на Global Inner Visions E-Zine и New Works Review. Студентското пристрастие към Чудомир го води при създаването на три документални филма за писателя-хуморист и народовед - "Без докачение", "Последният Чудомир" и "Съдба до съдба".
Плод на документалните му увлечения са  "Седем пиеси към един реквием" (2011) - биография на пианиста Васил Генов, който умира едва 39-годишен, и "Оставете балкона отворен" (2012) -портрет на Петко Влаев, един от най-близките приятели на Чудомир, до когото той изпраща  завещанието си от правителствената болница.

През 2015-а, малко след като си тръгна от този свят, се появи сборникът избрани негови творби "Силуети пред огледалото". Тогава издателят Иван Гранитски написа за писателя, започнал житейската си биография като монтьор и дърводелец, думите: "За Веселин Стоянов любовта е едновременно и реална, и имагинерна, тя е сънят на думите, както думите са сънищата на любовта. Най-сетне в думата, в словото се откриват всички превъплъщения на любовта, съня и човешкия живот. Но той знае, че животът е другото лице на смъртта. И затова във всички страници, където се разхожда нощната стража на любовта, където в неизбродните пространства на сънищата препускат легионите на думите, творецът иска да открие изображенията на смъртта. За него тя е пеещото дете на Вечността или другото име на Живота."
А редакторът на томчето, невероятният публицист Тодор Коруев, при представянето му каза: "Веселин Стоянов притежаваше магическата сила на добротворното и светозарното излъчване, не си позволяваше да мрази, а се опитваше да разбира дори онези, които извършваха подлости и предателства срещу него.

Битието му не беше лесно

несгодите обаче не съкрушаваха духа му. Но перото му не спря... За него писането беше като приключенско пътуване в неизвестното, скок в бездната на неясните и непредвидими предизвикателства." Пак тогава той припомни, че Веселин Стоянов, или Бай Вес, както го наричаха приятелите му, е авторът на прословутото ласкаво определение за Казанлък като "Градеца К.".

А на мен ми се иска да припомня последните редове от есето му "Сюжет по Гершуин", посветено на сина му Тихомир: "...Винаги има река, в която ти да си Том Сойер, нали и твоите начални буквички са същите. Винаги ще има и девойка, която може и да не се казва Беки Татчър, но при всички случаи ще бъде с панделка в косата и непременно ще е най-красивата. Обикновено всички те са такива - най-красивите.
Само че един съвет между мъже - не го разправяй наляво и надясно това, дето е най-красивата. Четири милиарда очи веднага ще погледнат към нея, а аз никак не съм сигурен дали това е полезно, защото и най-красивото нещо, ако го зазяпат с възторг отвсякъде, нещо се променя."

*    *    *

Наскоро прекрасният поет Тильо Тилев припомни, че Веселин стана Доктор хонорис кауза на вестник "Пловдивски университет" през вече далечната 2011-а. А в литературния сборник "10-а аудитория", издаден в още по-далечната 1981-ва, е поместена и единствената му лирична творба "Плач за Федерико Гарсия Лорка":
През нощта на 18 срещу 19 август 1936 година Лорка е разстрелян от фалангистите недалеч от Гренада.

В небето черно над Гренада
през тая нощ не светят никога звезди
и вятърът в тръстиките замира.
Маслинени горички вехнат в тая нощ,
а реката жива спира да тече.
Земята става ялова и черна.
През тая нощ и цигански огнища гаснат.

Триъгълни и черни,
само шапките раздвижват въздуха през тая нощ.
Триъгълни и черни,
със щикове до тях железни.
И понечат ли в Гренада, Толедо,
Кадис или в Севиля да си отпочинат,
навсякъде ги среща утрото
с един балкон отворен.

А някой вече пее истинското канте хондо!