Той не жалеше себе си

Христо Цеков

Най-гордата и най-красивата мъдрост на земята, според Максим Горки, е "Не жали себе си". Тъкмо затова по-приятно е да даваш, отколкото да вземаш, продължава съжденията си големият класик на руското слово.
На такива човешки ценности навява житейският път на д-р Яков Димитриев Петкович, особено в условията, когато трябва да се отстоява българщината. А

поводът да се огледаме в него

като активен деец от пантеона на българската възрожденска интелигенция е 140-годишнината от освобождението на родното му огнище - гр. Свищов, от петвековното турско робство. Селището с възрожденски дух, на което съдбата отреди първо да посрещне и поздрави братята освободители. Националната история е богата с примери, и кой из кой с по-интересни съдби. Но все с някой трябва да започнем разговора по повод на забележителната кръгла годишнина.
Яков Димитриев Петкович, роден на 22 януари 1848 г. в Свищов, е шестото дете в сравнително състоятелното семейство на абаджията Димитър Петкович. Яков започнал да учи азбуката на пясък и завършил класното училище с отличен успех. Момчето спечелва симпатиите на свищовските първенци. Отначало баща му замисля да го насочи към абаджийството, но с намесата на местния главен учител го ориентират да учи в Русия. Постъпва и завършва, също с отличие, Южнославянския пансион на българина Тодор Минков. Дипломира се в Николаевската гимназия като държавен стипендиант във времето от 1863 до 1870 г. След гимназиалното образование постъпва като студент в Медицинския факултет на Московския университет. Заедно с него колеги са сънародниците му Васил Карановски от Ловеч, Константин Бонев от Търново, Кирко Кирков от Сопот - фаланга от състуденти, не само българи, но и черногорци, и сърби, в които се пораждат революционни трепети и възгледи с мисълта за освобождението на Отечеството от турското иго.
Завършил успешно университета, д-р Яков Петкович е назначен за

земски лекар в град Орел

Русия. По това време, август 1876 г., по покана на Петербургския червен кръст и на Московския славянски комитет Яков Петкович е командирован в Черна гора за оказване на медицинска помощ на болните и ранените във военните действия срещу Турция. Тук той показва умението си не само като медицинско лице, но и като воин в сраженията, допринесли за постигане независимостта на Черна гора. Признанието е награда с орден "Княз Данила" - четвърта степен, и грамота, датирани към 28 декември 1876 г. След края на войната в Черна гора д-р Петкович се връща в Русия и постъпва като лекар в Орловското земство, но за кратко. Защото е един от първите доброволци в започващата Освободителна Руско-турска война 1877-1878 г. Назначен е за лекар в Главната квартира на Руската армия, където тръгва в поход за освобождението на България. С боен опит от Черна гора, съдбата му отрежда да организира военна болница в родния Свищов, където лекува ранени войници в началните бойни действия, както и нуждаещи се местни българи в освободените райони. От страниците на архивите за Освободителната Руско-турска война научаваме, че е получил орден "Св. Станислав" - трета степен, за заслуги в предотвратяването на избухване на тифусна епидемия. Инспектиран лично от руския император Александър ІІ, след рапорта за здравословното състояние на лекуващите се руски и български войници, останал доволен

императорът го награждава с орден "За заслуга"

През ноември 1877 г. д-р Яков Петкович е преназначен за лекар на 12-а опълченска дружина с командир майор Корнилович и дружинен адютант подпоручик Лисенко. В отлични отношения като дружинен врач е с командирите на 3-та рота щабс капитан Пуиято, на 2-ра рота щабс капитан Товаров, на 1-ва рота - щабс капитан Ламбухин, и на 4-та рота поручик Скоробогатов и други офицери в 12-та опълченска дружина - капитан Халкионов, щабс капитан Шостак, подпоручик Селиванов, прапорщчик барон Клайст, изпълняващи различни длъжности във воинската формация. Тъкмо като дружинен врач д-р Петкович участва във боевете при Плевен, Стара Загора и Ямбол. Свидетел на паметни сражения, той организира лазаретите за евакуация на болни от руската армия. Няма нито ден без той да е съпричастен както с успехите, така и с тежките моменти по време на Освобождението на България.
След Освобождението д-р Петкович е назначен за военен губернски лекар в Русе, лекар на Източния военен окръг (1880), бригаден лекар (1883), помощник главен лекар на българската войска (1884) и старши лекар на Пети Дунавски полк (1885). По време на заеманите различни професионални длъжности той се утвърждава като квалифициран преподавател в дивизионните санитарни школи. За целта издава и съответната учебна литература.
По време на Сръбско-българската война 1885 г., като главен лекар на Северния отряд, се сближава с командира на отряда майор Атанас Узунов.
Като човеколюбец, по време на тази война д-р Петкович си създава име на вещ лекар и достоен офицер. Висока оценка и признание, изразени с наградата орден "Св. Александър" - втора степен. След войната 1885 г. д-р Петкович продължава да работи като старши лекар в 5-и пехотен Дунавски полк. Тук изпада в положението, когато трябва да оказва помощ на ранените бунтовници в Русе през 1887 г. След изпълнение на смъртните присъди и разстрела пред очите му на Атанас Узунов и Олимпи Панов... "Д-р Петкович най-сетне, доведен почти насила, констатира смъртта и..." - документира в "Строители на съвременна България" Симеон Радев, т.2, с. 605. Заради това му отношение към бунта в Русе д-р Петкович е

уволнен от армията с регентски указ

През следващата 1888 г. е възстановен като лекар на Втори артилерийски полк, впоследствие е назначен за старши лекар на 17-и Доростолски полк (1889), завеждащ лазарета на Осман пазар (Омуртаг) през 1891-1892 г. Последно с пагона на полковник д-р Я. Д. Петкович през 1899 г., вече на 51 години, е в "армията" на пенсионерите. Предпоставка за заслужен отдих, но... Балканската война 1912 г. го приобщава и е мобилизиран в етапна болница, където с достойнство изпълнява патриотичния си дълг към Отечеството.
Покойният вече полковник д-р Георги Вълков, изследовател на Българското опълчение, установява, че полковник д-р Яков Петкович е бил и талантлив музикант, в напредналата си възраст развива широка музикална дейност сред офицерите и войниците в Шуменския гарнизон, организира срещи, разговори, забави с учащи и родители, зарежда ги с национално самочувствие. Синът му Димитър е загинал в Илинденско-Преображенското въстание, а той, полковник д-р Яков Димитриев Петкович, умира на 20 януари 1914 г. като последователен хуманист, интернационалист и патриот.