Състоянието на ЕС и ролята на България

Въодушевлението, ентусиазмът и надеждата на народите от Източна Европа след разпадането на Съветския блок за обединение на Европа на свободни и независими държави с времето потънаха в лабиринтите на неясно и объркано устройство на ЕС. То е заложено в конституционната уредба от Рим, Копенхаген и Лисабон, които не определят ясна субектност на ЕС. Тя позволява произволни тълкувания и не винаги легитимно възможни политики на ЕК, свързани с изземване от суверенитета на страните членки. Този стремеж е особено забележим в настоящето издание на ЕК. И за това интеграцията няма ясна посока и цел и води до кризисни политически решения.
И до сега не е ясно и няма визия и съгласие между страните членки как ще се развива ЕС и кой модел би бил най-успешен - като федерален субект или на основата на независими суверенни държави.
Политическата надстройка също е противоречива като базисно разбиране за функциониране на един съюз. ЕП се избира по демократичен път с участието на партиите в страните членки, а неговите решения са само препоръчителни за ЕК, която се назначава от партиите носещи мнозинството в парламента. ЕС няма контрол върху политиката правена от ЕК.

За несъстоялата се интеграция

в ЕС има още една много съществена причина - че тя е замислена и планирана без производствена интеграция, което я обрича на неуспех. Няма как да се изравнява стандарта на живот в страните членки без да се финансира и развива производствения капацитет в единен икономически комплекс и да се разчита единствено на инвестициите на чуждия капитал, който има друга природа и цели, несъвпадащи с целите на интеграцията. Когато няма хомогенна икономическа база, не може да се изгражда единна политическа надстройка и вертикална субектност.
Поради неясна конструкция ЕС не успява да реши най-важния проблем за Европа – европейската сигурност, мира и войната.
Войните в Югославия и Украйна показаха колко дълбоко ЕС е изпаднал в плен на американската геополитика и води открита конфронтационна политика, тласкаща европейските народи във война с друга европейска страна – Русия. В продължение на години подкрепяше разширяването на НАТО  плътно до руските граници.
Поради загуба на собствената си историческа идентичност се наблюдава процес на дехуманизация чрез прилагането на двоен стандарт и отстъпление от завещаното ни от поколенията преживели ужасите на Втората световна война – да не се допуска нова война в Европа. И лидерството на Европа след войната успя да осигури най-продължителния мир на континента до края на Студената война.
Поради кризата на лидерство, което наблюдаваме през последните няколко мандата на ЕК, недопустимо дълбоко се отстъпи пред геополитическите интереси на САЩ, което доведе до войните в Югославия и Украйна.
Нека си спомним за гаранциите на Минските споразумения от Германия и Франция, които трябваше да предотвратят войната в Украйна и признанието на Меркел за измамното им печелене на време за Украйна да се въоръжи за войната с Русия. И до днес ЕС я подкрепя финансово и военнотехнически в координация с НАТО войната да продължава, което доведе до окончателната загуба на доверие между ЕС, НАТО и Русия, предопределящо продължителна конфронтация в Европа.
С войната в Украйна, Европа загуби напълно своята автономност и възможност за относително по-самостоятелна политика, извън интересите на САЩ.
Ако хвърлим поглед върху

конкретните политики на ЕС

по въпросите за разширяването на съюза, сигурноста, енергетика, зелената сделка, КОВИД епидемията и др. ще установим, че са изцяло производни на геополитическите интереси на САЩ.
С войната в Украйна и за най-предубедения наблюдател стана ясно, че ЕС и НАТО са едни и същи геополитически проекти на САЩ. ЕС за икономическото развитие на Европа, а НАТО е военно-техническата спойка на евроатлантизма за разделение на Европа главно по оста евросаксонския атлантизъм и присъединената Източна Европа след Студената война срещу Русия.
Тази конструкция, изпълнена умело с антируска пропаганда демонизира Русия като основна заплаха за европейската сигурност и успя да създаде такава конфронтационна атмосфера, с която да оправдае в очите на европейските народи необходимостта НАТО да се разширява провокативно на Изток. Целта беше вината за дестабилизацията на европейската сигурност да се прехвърли изцяло на Русия.
Резултатите от тази съглашателска политика на САЩ са видими и се усещат от всеки европеец. със скъпите енергийни ресурси, деиндустрализацията и икономическата рецесия и инфлация и спадащ стандарт на живот в европейските страни.
На всичко това отгоре се насажда психологическа атмосфера за военизиране на икономиката и подготовка за война с открити призиви.
Политиката на разширяване също е изцяло превзета от геополитически интереси в ущърб на реално изпълнение на критериите за развитие на икономиката и другата готовност на страните кандидатки. Драстични са примерите за различния стандарт, с който подхожда ЕК, демонстриран по отношение на Украйна, Грузия и Молдова. А

България също е показателен пример

в това отношение. Снизходително приета по чисто политическа и геополитическа целесъобразност. И до сега се вижда, когато една страна не е готова, с каква неохота и недоверие се отнасят старите страни членки към цялостната интеграция на България в системата за гранична регулация – Шенген и еврозоната.
Тук очевидно българската вина не може да бъде изключена, колкото и да се опитваме да не я признаваме. Защото и по двете направления България не се справя и няма готовност с ширещата се корупция и нисък икономически и социален капацитет.
Прави впечатление, че след приемането ни в ЕС българската външна политика и дипломация самодоволно се удовлетвориха и като че ли не се ориентират и не знаят как да участват активно в използване на европейските механизми за формиране на политиките на ЕС за прокарване на нашите интереси.
България се държи в европейската политика като консуматор, като че ли сме на етапа страна-кандидатка, или може би да се оприличи и на федерална единица от ЕС какъвто той не е. Създава се впечатление, че поемаме само задължения, които трябва безрезервно, а понякога и преждевременно да изпълняваме.
Това се наблюдава в поведението на всички български правителства до сега. В българската политика преобладава разбирането, че членството ни в ЕС ни гарантира догонващото развитие и стандарта на старите страни членки. Истината е точно обратната – ЕС е само инструмент за постигане на националните ни цели за догонващо развитие. Само че трябва да знаем как да ги отстояваме с активна, умела и последователна дипломация.
В това отношение професионалните изисквания към европейското направление на българската дипломация са много по-високи, отколкото в двустранната дипломация и до сега тя не успява да се справи.

Примерите са многобройни –

от Северномакедонското членство в ЕС, френското предложение за превозвачите, енергийните проекти, зелената сделка, неравнопоставеното ни участие в разпределянето на субсидиите за земеделието, неуспеха с предоговарене на Плана за устойчиво развитие и загубеното финансиране за неотложни проекти.
Забележимо се откроява впечатлението, че българската политика е повече проамериканска, отколкото ероевропейска. Това е видно най-вече в енергетиката, отбраната, а и по отношение на промяната на историята, ценностите и традициите ни.
Изброените примери до тук недвусмислено показват само едно - че българските политици умеят по-добре да прокарват чужди интереси и неспособност да оттъргуват българските интереси.
Използвам тази дума, защото отношенията ни с нашите западни партньори са сведени точно до този начин на правене на политика, само че управляващата политическа прослойка поставена в българската политика го разбира, като угодничество. Това безграбначие е изключително изгодно и улеснява нашите партньори в прокарване на техните интереси.

Когато нямаш достойнство,

компетенции и не знаеш как да преговаряш, за да защитиш своите интереси винаги търпиш щети. А само в областта на енергетиката за милиарди са пропуснатите ползи за българската икономика.
По-нататъшното развитие на ЕС и неговото реформиране ще зависи от това как ще завърши военно-технологичното противоборство между Русия и САЩ. Ходът на войната в Украйна доказва на практика настъпилото изменение на съотношение на силите.
Налице е нова фундаментална промяна в световната геополитика за последните 30 години. В това отношение хегемонията на САЩ практически не съществува и имаме два действащи полюса в международните отношения, което е гаранция, че в обозримо бъдеще предстоят базисни преговори за правното регулиране на военния паритет. Това ще позволи противоборството между Запада и Изтока да се прехвърли изцяло на полето на икономическата конкуренция с цел отнемане и на икономическата хегемония на САЩ от Китай в близките 20–30 години.
В тази очертаваща се рамка на световното развитие новите лидери на Европа след предстоящите европейски избори би трябвало да намерят пътя за по самостоятелна роля за развитие на ЕС в нова световна обстановка.