Изобрази ся рукою Захария Христовича

Епохата на Възраждането на българския народ, характерна с разгръщането на просветителска дейност, борбата за самостоятелна българска църква и национално освободителното движение, започва през втората половина на ХVІІІ век. По времето, когато възникват организирани еснафски сдружения "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски вече се преписва и разпространява в българско. Еснафските сдружения, наречени руфети, постепенно стават голям и активен фактор за стопански възход, просвета, родолюбие и поддържане на националното самосъзнание. През последната четвърт на века в някои планински населени места, известни като стари духовни, просветни, занаятчийски и търговски средища, възникват местни живописни и резбарски школи: Самоковската, Тревненската, Банско-Разложката и Дебърско-Реканската (Мияшката). Някои от тях имат установени връзки с известни наши и Светогорски манастири и със средноевропейски тържища, както и с такива от Османската империя. Основоположниците на тези школи са

предавали изкуството си на синове и внуци

родственици, калфи и чираци. Художествената дейност се свеждала само до направата на икони, стенописи и резбарски иконостаси в манастири и църкви.
Основоположникът на Самоковската иконописна школа Христо Димитров от с. Доспей, Самоковско, предава своя опит на синовете си Димитър и Захарий, делата на които остават записани завинаги в нашата Възрожденска летопис. Захарий Христович Зограф е роден през 1810 г. Отначало учи в килийно училище при Неофит Рилски. След като овладява тънкостите в изкуството от баща си и брат си, той напуска Самоков и заминава за Пловдив, който по онова време е един от най-оживените търговски и просветни центрове. Там Захарий Зограф се развива и израства не само като превъзходен майстор на икони и стенописи, но и като радетел на родолюбие, образование и просвета. Характерното за младия живописец е стремежът му да вплита в своите икони и стенописи битови елементи. Например в Пловдивската църква "Св. св. Константин и Елена", на северната дяконска олтарна врата, изображението на Архангел Михаил, който води грешната душа на умиращ българин, е представено реалистично, пищно, като пловдивски чорбаджия от онова време. В Бачковския манастир в арктиката на храма "Св. Никола", в стенописа със сюжет от второто пришествие, той е изобразил живописни

кокони и челебии в тогавашно облекло

обречени на вечни мъки в адски пламъци, заради безнравствения си живот. В Пловдив той упорито убеждава местните първенци и забогатели копривщенски джелепи и бегликчии да откупят "всебългарско училище", в което да привлекат младежи от всички краища на Българско и да ги подготвят за учители. За ръководител и главен учител Захари Зограф препоръчва известния голям педагог и негов учител даскал Неофит Рилски, който, съгласно източници, по това време въвежда в Габрово взаимоспомагателната метода. Но тази негова идея не се осъществява поради незаинтересованост на тогавашните пловдивски първенци. Младият художникът поддържа редовна кореспонденция с учителя си Неофит Рилски, като му съобщава, че се среща с млади българи, които съветвал да не се гърчеят, а да запазят народността си. В Карастояновата печатница, намираща се в Самоков, със собствени средства поръчва отпечатването на "Взаимоучителска таблица за нашите деца", която подарявал. Във времето, в което живее, той прави първите необичайни и успешни опити в портретната живопис - автопортрет, портрет по натура на платно през май 1838 г. на Неофит Рилски в Копривщица. В този период изписва на платно в Самоков портрета на жената на брат си, на годеницата си Катерина хаджи Гюрова и др. Съгласно източници по натура той започва да живописва заобикалящата го природа: пейзажи, плодове, цветя, пеперуди...  Занимава се с перспектива и анатомия. През 1838 г. е имал намерение да отиде да учи живопис в Петербургската художествена академия. Тази идея и мечта на младия художник не се реализирала. По-късно братовият му син Зафир (Станислав Доспевски), след като е натрупал достатъчно опит в иконописта, през 1850 отива да се учи в Русия.
През годините 1840-1841 г. Захарий Зограф завършва

майсторските стенописи в Бачковския манастир

които му донасят голяма известност.  Получава предложения за работа от много места. Последователно работи в най-известните манастири - Рилския, Троянския и Преображенския. Украсява със стенописи техните храмове. Наред с другите майстори иконописци от Самоковската и Банско-Разложката школи Захарий Зограф участва в изписването на големия храм в Рилския манастир. Тук единствено той е оставил паметен надпис: "Великото (голямото) средно кубе с малките четири що стоят около него на столповете и дясната страна на певницата изобрази своим инонописним художеством Зограф Захария Христович от Самоков 1844 г."
След като създава семейство, Захарий Зограф пристига в Самоков начело на народното движение за изгонване от града на тамошния фанариотски владика Еремия, включва се в борбата на българския народ за самостоятелна българска църква и освобождение от фанариотското духовно робство. Той изразходва значителната за времето сума от 40 000 лични гроша в подкрепа на големия деец по църковния проблем Захарий хаджи Гюров.
В храма на Преображенския манастир през 1849 г., именитият живописец изписва автопортрета си, както и някои от иконите на иконостаса. От портрета му личи, че той е младолик - 39-годишен, но

преуморен и болнав за годините си

Затова поради болестта в условията на договора за изписване на стенописите е влизало задължението на манастира да му приготвя храна "според неговия деликатен стомах". Животът на твореца е кратък и неспокоен, изпълнен с постоянно творческо напрежение. Има оригинални схващания за живота, някои от които са изразени в сентенции като: "Три работи у три случаи, мужество у бой (дженк) смирение у гнев и любов у нужда".
Към края на живота си той посещава Света  гора на Атонския полуостров, където работи 17 месеца. Там украсява със стенописи артиката на храма в най-стария гръцки манастир "Великата лавра на св. Атанасий" и поставя на български език подписа си: "Изобрази ся рукою Захария Христовича живописеца самоковчани на болгарине". В забележителния и интересен надпис от юни 1852 г. той изобличава оная част от българите, които се подават на гръцкото влияние и се гърчеят. Стенописи и няколко икони от същата 1852 г. той е изработил за църквата в метоха на българския манастир "Св. Георги" в светогорския монашески градец Карея. Това са и последните негови творби.
Най-известните икони на З. Зограф се намират в черквата "Св. Константин и Елена" в Пловдив, в черквата" Св. Богородица" в Копривщица, в Плачковския манастир, в Долнобешовския манстир и др. Най-известните негови стенописи са в параклиса и черквата на Бачковския манастир, в черквите на Преображенския, Троянския и Рилския манастир. Специалистите го оценяват като творец, който има по-широк мироглед от този на брат си Димитър Зограф и на другите живописци от Възрожденската епоха на ХІХ век. Той има по-ново и модерно за времето разбиране за ролята на художника не само като творец, но и като обществен деец. Времето в което живее и твори Захарий Зограф е време на всестранното възраждане на българския народ. Осъзнал това като

личен дълг към народ и Отечество

той високо оценява ролята на просветителската дейност.
Независимо от опитите на някои съвременни критици да търсят слаби страни на неговото творчество, художествените произведения, които е създал, завладяват със своята реалистичност, искреност, простота и примитивизъм. Специалистите разглеждат и оценяват достойно неговите творби, като ги сравняват с равнището на тогавашното иконописно изкуство в географското място, където той е живял и творил, имайки предвид и епохата, в която е работил, като ги сравняват с онова, което са създали неговите съвременници-художници.
Захарий Зограф умира на 43-годишна възраст в родния си град Самоков, оставяйки богато наследство и трайна следа както в българската живопис, така и във всеобщата ни възрожденска летопис от ХІХ век.


Св. св. Кирил и Методий. Стенопис, 1848 г., Троянски манастир


Захарий Стоянов