Димитър Великсин - поет по изкуство

За чест на българските изследователи на възрожденския период през ХIХ в. Димитър Великсин не е забравен и му е отделено престижно внимание в енциклопедиите на Българската възрожденска интелигенция (1988), на Българската възрожденска литература (1997), на Българската възрожденска книжнина (1957), в т. ч. не е изпуснат и в енциклопедията на братя Н. и Г. Данчови от 1936 г. Израз на признание към Великсин, най-вече като билингвистичен (двуезичен) поет, е и подходът на академичното издателство "Проф. М. Дринов", което ни предложи книгата "Димитър Великсин" - съчинения, с четири раздела - Стихотворения, Статии, Писма и Документи, под съставителството, редакцията и коментара на Стефана Таринска и Родика Флоря, 1999 г.
За рождената година на Димитър Великсин податките са две - 1840 и 1834 г. По-близко до истината е втората година - 1834-а. Роден е в Браила, в търговско семейство от Карнобат, емигрирало в Румъния след Руско-турската война 1829-1830 г. Учи в румънско, гръцко и българско училище в Браила. Овладява добре френски език. От ранна възраст се насочва към словото - обстоятелство, което предопределя бъдещите му занимания. А и първата податка е, че през 1859 г. е даден под съд заради сатирична творба срещу местния градоначалник. През лятото на 1861 г. се запознава с Г. С. Раковски, който на път за Одеса се отбива в Браила. През ноември същата година заминава за Белград да помага на Раковски при списването на в. "Дунавски лебед". Великсин участва и в Първата българска легия. Съидейник и приятел е с дейците в ТБЦК (Тайния централен български комитет).
По-късно, като стипендиант на Николай Тошков, следва литература във френски колеж и Сорбоната в Париж. През 1868-1871 г. специализира литература и право, а заедно с това усъвършенства френския език.
Завръщайки се след обучението си, влиза в контакт с видни румънски културни дейци. Започва да сътрудничи активно на в. "Бучумул", редактиран от изтъкнатия румънски публицист Ч. Болиак. На 8 ноември 1863 г. пише писмо от Браила до Г. С. Раковски в Букурещ във връзка с издаването на неговия вестник "Бъдущност", в което между другото установява, че с Раковски са роднини. Очевидно това е основанието за сближаването му с него и пребиваването му в Букурещ, където сътрудничи при списването на българо-румънските вестници "Бъдущност" и "Бранител", в т. ч. превежда материали от български на румънски език. Между другото при завръщането си в Румъния от Париж първоначално става чиновник в Статистиката в Букурещ, а после и секретар на кметството в Браила.
Димитър Великсин владее няколко езика - румънски, гръцки, френски и български, на които пише своите творби. Предпоставка освен като автор той да се наложи като желан преводач, особено в областта на театралното изкуство. В такъв аспект активно е сътрудничеството му с Добри Войников. Във възрожденската летопис четем: "Румънска театрална трупа на В. Влъдическу изнася спектакъл в Галац с български репертоар; драми на Войников, преведени от Великсин стихове на Великсин, "Бъдещето на християнските народи в Ориента", рецитирано от известната актриса Фани Тардини. Събитието е датирано на 8 окт. 1887 г." Между другото към същата дата от печата научаваме, че Д. Великсин издава анонимно брошурата "Раните на България" (на френски), отпечатана в Галац.
Към 1868 г. засичаме, че на 3 юни Великсин дарява 640 гроша за българската църква в Браила. И още, че участва в агитационната дейност на ТЦБК по преминаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за която Великсин написва бунтовен марш. За неговата съпричастност към четнишкото движение е арестуван в Браила като бунтовник и изпратен за разследване в Букурещ. Едно от основанията за тази санкция е и публикацията от него на стихотворението "Позив към всичките българи за освобождение на отечеството". Освободен е под гаранция с поръчителството от Зисо Сидери. След прекратяване на делото срещу него заедно с Иван Касабов повежда борба срещу "старите" във връзка с мемоара до Парижката конференция, подписан от 54 български първенци. Едновременно с това активността му с перото не намалява и във в. "Народност" публикува стихотворението "Лебедовата песен на един български изгнаник" (на френски език), посветено на Г. С. Раковски по повод година и половина от неговата кончина.
Димитър Великсин се сближава с Христо Ботев около издаването на в. "Дума". Заедно участват в събранието на Българското книжовно дружество (дн. БАН), Великсин като делегат от Букурещ и Браила.
През май 1872 г. Великсин присъства на годишните изпити в българското училище в Браила. В последните години на турското робство служи като секретар на общинския съвет в Браила и като чиновник в Букурещ. Време, в което не спира да се изявява в печата. За него Ботев споделя: "Аз съм поет по душа - Великсин е поет по изкуство." За Вазов поезията на Великсин притежава "благороден дух", "светли чувства", "благородни отклици от добро и милост".
Контактен и любопитен, наред с привлекателната си физическа осанка Димитър Великсин съхранява трайни приятелства. Дружбата му с Иван Вазов, Киряк Цанков, Ангелаки Савич продължава и след Освобождението. През 1879 г. се преселва в България и се установява в София. През юли същата година е назначен за главен секретар на Министерството на вътрешните дела. Но боледува, поради което след няколко месеца - януари 1880 г., загубва службата си. В писмо до Киряк Цанков се изповядва: "Излишно е да Ви казвам до каква крайност стигна положението ми... става от ден на ден по-жалостно и по-несносно." Приятелството с К. Цанков очевидно си казва думата и от 1 февруари 1881 г. Великсин е назначен за "канцелярин" в Българската дипломатическа агенция в Букурещ, а на 31 октомври същата година е преназначен за секретар на същото ведомство. На 8 март 1880 г. е назначен като временен управляващ Българската дипломатическа агенция в Букурещ, какъвто е до 13 юни 1884 г., от която дата става член на Кодификационната комисия при Министерския съвет. Но... до 1 януари 1885 г., когато комисията се закрива и Великсин повече не заема държавна служба.
Димитър (Драгой) Великов-Великсин живее в София самотен и отчужден от обществения живот. За съжаление.
В края на октомври 1896 г. отива в Париж да се лекува, но там умира. Дори гробът му остава неизвестен. Съдба!!! И то след достойно отстояване на българщината с преодоляване на емигрантския живот, макар и недалеч от майка България.

Текстът е част от новата книга на Христо Цеков, която още не е отпечатана.




Съчиненията на Димитър Великсин


В. "Бъдущност"


В. "Дунавски лебед"