Басейн за богиня

Този престижен днес комплекс в столицата село никога не е бил. Просто "не се връзва". Прекрасното му разположение край Борисовата градина, загадъчното му и модерно име, близостта на Околовръстната железница с нейната спирка "Семинарията", Духовната семинария, Ловният парк, първата Лятна къпалня... Знаят се имената на първите заселници, първите учители и читалищни активисти. Къщата на моя приятел Тодор Канев още се гуши зад Спортния комплекс, току до рекичката. Между панелките овошките от дворовете на дианабадчани още раждат...
Не че другаде по столичните ширини плувни басейни няма. Но те нямат омаята на "Диана", околната зеленина, тишина, прохлада... Лятната къпалня отпреди повече от 85 г. днес е модерен плувен комплекс. Е, тук са и търговците. Околните модерни високи нови жилищни блокове надничат в коридорите на басейните, където деца прохождат в плуването.
И това е част от забързаното съвремие, което усилва носталгията по идиличните еднокатни къщи, дворчетата, младостта... Ако сега трябва да се дава името, не ще да е "Дианабад", нито "Дан Колов", нито "Червена звезда", а най-вероятно "Дианаспа". Но приказката ни бе за началото на квартала...

Акушерка става Дървеница

В дошлите ни до гуша демокрация, преход, атлантически вавилонства най-сигурното е, че хората отвикнаха от добрата дума. А "Дианабад" и неговите основатели заслужават. Първа се заселва тук вдовицата на убития във войната Стойо Христов - Велика. Бяга от мизерията в с. Плана. Във волската кола е натоварила четирите си момчета и едно момиче. Точно те стават през размирната 1923-а първите. Настаняват се в къщурката-кантон на горския пазач Гроздан, купили са я. За да търсят препитание в недалечната София. И точно те по-късно разказват за началото. Наоколо е гора, нощем дори се стреля, опасно е. Временно се преместват в Лозенец, после пак се връщат.
През 1927-а с многочелядното си семейство от Самоковско идва Дине Кънзов. Последват го Милан Джуков, Стоил Ковачки - все коминочистачи, Иван Николов е метач в Борисовата градина, Ламбро е продавач на дребни стоки с количка, Марин става градинар. От Дупница пристига учителят Христо Кръстев, последван от Агапи Кръстев със съпругата си и четиримата им синове. Повечето идват по-късно от Софийско, Самоковско, Дупнишко, Радомирско, Трънско... Все пролетарии, имат само двете си ръце. Струпват си къщурки сред нивите и бахчите на шопите от близкото митично селце Дървеница. Няма електричество, няма водопровод, няма училище, има посипани със сгурия кални пътечки.
Всички стават надничари на "чорбаджиите" от Дървеница - плевят моркови, берат ягоди. Това е повече за жените и децата, макар че има и прислужници в столицата. А търговците тутакси нанюхват хавата с работната ръка. И точно на това зелено, тихо, красиво местенце през 1929-1930 г. двама французи откриват първата в България фабрика за фурнир. Не закъснява и посестримата й "Каучукова промишленост", предшественик на доскорошното "Спортпром". В ония години за екология не се говори. На комините и пушеците се гледа като на сигурно място за живеене.

Ловен парк с лятна къпалня

Постепенно на югоизток от Духовната семинария се оформя цял квартал. Почти в гората, близо до столицата, със спирка на Околовръстната железница... А поличбите не престават. През 1929 г. Софийското ловно дружество си избира ново Настоятелство с председател Георги Ахтаров. Той се оказва изключително енергичен, поставил си за цел построяването на ловно стрелбище. "Построяването" се заключава в избирането на естествена поляна близо до новозастрояващия се квартал. Това става през юни, а през август са забити колчетата, на следващата година е изградена сградата, открит е и ресторант, провеждат се стрелби по летящи чинии... Върви и облагородяването на района - построен е мост, реката е коригирана. Насам се юрват ловци, баровци, закипява живот.
Собственикът на сградата с ресторант инж. Димитър Пехливанов се сеща и "бие една сонда", ей така, по ловджийски, "на слука". И открива подпочвена минерална вода с температура 22 градуса. Веднага изгражда лятна къпалня - първия басейн на открито в столицата. А името на къпалнята идва само - Диана, римската богиня на лова и горите. На къпалнята постоянно има хора, звучи музика - от късна пролет до късна есен. Дочува се и чуждестранна реч, като че ли най-често звучи "бад" на немски. Място, където има минерална вода, къпалня, баня, басейн. Така първият публичен плаж в София добива популярност като "Дианабад". Плажът дава името и на постепенно разрастващия се квартал. По едно време е сменено с "Дан Колов" със скритата цел именитият борец да подкрепи финансово квартала, но не става. По-късно вече е "Червена звезда". Естественото и логичното обаче се връща.

Сърцето на квартала

Трудностите сплотяват хората. Младите напират. Събират се или в Ловния дом, или на поляната при овощната градина, където сега е сградата на Гражданска защита. Разменят си книги, после ги събират в една стая. Всички условия за читалище са налице.
"В квартала бяхме 10-15 младежи - ученици, работници и един студент, Здравко", спомня си момичето от волската кола през 1923 г. Подават документи и официално читалището е признато от 1935 г. Върху място, подарено от родолюбив дървеничанин, с общ труд на настоящия адрес - ул. "Никола Габровски" 17, дианабадчани вдигат еднокатна сграда, предназначена за читалище. И днес спирката на автобуси 88 и 94 е там - сп. "Читалището"! Първото му име, избрано от учредителите, е "Христо Ботев", днес като че ли е най-подходящото - "Добри Чинтулов". Междувременно е било "Тодор Полянов", "Тодор Самодумов".
През 1970-а "Дианабад" става строителна площадка на иронично наричаните днес "панелки". Първият построен блок е с № 28. Следват 21-и, 12-и... Панелни от това време са и огромните 105-о средно и 11-о основно училища.
За заселването, началото и израстването на този модерен красив квартал на София може да се разказва само с обич и носталгия. Най-голяма е заслугата и мъката на първите. Имената им остават в паметта ни - Велика Христова с децата й Панайот, Владимир, Георги, Асен и Стоянка; Стойко и Лозена Илиеви; Стойко и Елена Пандашки... И на най-активните читалищни дейци - Здравко, Добри и Венцислав Кръстеви; Мария, Надя, Зойка и Петър Стойкови; Методи и Цветанка Захариеви, Лина, Георги и Елена Митеви... Дианабадчани живеят полуградски, полуселски материален, но надстоличен духовен живот.