(Не)весели случки

Иван АЛАДЖОВ

Преди време бях командировка в Китай заедно с още 20 сънародници от различни български институции. От самото начало ме озадачи, че повече от половината от тях не знаеха чужд език, което пролича още на летището. Китайските гранични служители се стараеха и правеха опити на английски или на френски - нашенци най-спокойно отговаряха на български, че нищо не разбират, или отсичаха на английски по едно кратко, нетърпящо възражения, "No", съпроводено от еднозначно движение от ляво на дясно на сгъната като за здрависване дясна ръка.

При проверка на багажа на единия от командированите китайските граничари извадиха от куфара му торба с кървавица и счупена бутилка от бира. От течността целият багаж бе подгизнал. Той като се затюхка и завайка за аварията с бирата и че му вземали любимата кървавица. А като във всяка друга държава, и в Китай е забранен вносът на храна.

Тогава още не знаех, че това ще е

началото на премеждията и срама

който ще трябва да бера с нашенците в Поднебесната. Китайците, поне за моите възприятия, се грижеха безупречно за нас. Но сънародниците ми явно не мислеха така.

След официалните срещи ни водеха по молове и ресторанти, показваха ни културни и исторически забележителности в Пекин и околностите. Сънародниците ми винаги бяха много доволни, когато ставаше въпрос за мол или ресторант. Но когато предлагаха да ни водят да разгледаме някоя от многото забележителности, започваше едно негодувание, че щяло да бъде по-добре да се посети някой мол...

Една от кулминациите бе, когато китайците казаха, че цял ден сме щели да бъдем на Великата китайска стена. Че като започна едно мърморене - какво имало толкова много да се гледа на тая стена, че тя била и без това реставрирана, не била в оригинално състояние и т.н.

Един ден ни бе предоставен за свободна програма - всеки сам да ходи в Пекин, където иска. Но нашенците като запротестираха - как така ще обикалят сами и без организиран транспорт. Накрая зовът на моловете бе по-силен от негодуванието и те се втурнаха да купуват евтини перли, коприни и часовници из мегаполиса. Вечерта, като се прибраха, наизвадиха билетчетата си за метрото и започнаха да искат от китайците, които отговаряха за нас, да намерят начин да им ги осребрят. И то при положение, че в Пекин подземната железница е над 800 км, а билетчето за нея тогава бе едва около 23 стотинки. Хеле, мина и тази излагация...

И в Китай разбраха

колко сме скарани с чистотата

в България. В един от парковете сънародниците ми, свикнали с мръсотията у нас, решиха, че може да си хвърлят фасовете където им скимне. Но не и в намиращото се само на няколко метра от тях кошче. Веднага дойде служител на парка, който им се скара. Добре, че човекът не знаеше български, за да разбере приказките, които се изсипаха по негов адрес.

След срещите, които имахме, обикновено на обед ни водеха на ресторант. В Китай ресторантите имат особеността, че от огромни маси, претрупани с ястия, можеш в рамките на 2 часа да ядеш колкото можеш. И тук нашенци бяха наистина в своя вихър. Като започнеше едно постоянно примъкване на препълнени с какво ли не чинии, като на края на двата часа пред някой се оформяше куличка от по десетина опразнени блюда. При тоя начин на неограничено хранене по-голямата част от сънародниците ми преяждаха жестоко. И съответно следобедите бяха абсолютно негодни да участват в срещите, които имахме. Обикновено вследствие на натежалия стомах поне половината заспиваха по столовете по време на официалните мероприятия, което оставяше крайно неудовлетворително впечатление у китайските им събеседници. И дори усещането, че са скучни. Което съвсем не беше така. Всъщност, всичко беше доста тривиално. Повечето нашенци, първо, не разбираха китайските си събеседници, защото

не знаеха английски

И, второ, бяха обикновено така преяли, че бе невъзможно да не заспят.

Но черешката на тортата бе дългогодишна служителка на външното ни министерство, която не пропускаше да се похвали, че е била цели два мандата в посолството ни в Париж. Тази иначе правеща се на фина дама на един от описаните разточителни обеди направо ми "скри шайбата". В нещо като озеленено сепаре в ресторанта бе масата с десертите. Сред тях имаше голям, декоративен буркан с кокосови сладки, които се вадеха по една с поставена на отвора му лъжица. Въпросната наша дама на два пъти си вади с лъжицата сладки от буркана, които явно й се усладиха. Третия път като отиде в сепарето, тя умишлено бе подбрала момент, в който няма никой друг там. Но не знаеше, че от моята маса можех да видя какво става. Та влезе тя в "сладкото" сепаре, поогледа се, нави си дантеления ръкав и бръкна с ръка в буркана със сладките. Извади шепа от тях и ги пусна в непрозрачно пликче. След което повтори тази процедура.

Излагациите не свършиха

и с това. В един от хотелите част от командированите бяха взели малките шишенца с алкохол от барчетата в стаите си и като им представиха сметката за тях на рецепцията, започнаха да ги вадят от багажа си и да ги връщат на рецепционистите.

А в самолета нашенците вдигнаха врява до небето защо стюардесите не им сервират от безплатното уиски, което раздавали в първа класа, без да се задоволяват с аргумента, че са пътници във втора класа.

След преживяното в Поднебесната не ме учуди отговорът на високопоставен китайски чиновник от тяхното икономическо министерство на моя въпрос защо не инвестират в България. Първо, той отклони въпроса и ми каза, че отговорът му най-вероятно нямало да ми хареса. След като настоях, сподели: "Вие в България не знаете да работите. Когато изпратим допитване до ваши институции, ако въобще получим някакъв отговор, то ще е след 2-3 месеца. Дори от Африка ни отговарят в рамките на 1-2 седмици. Вашата страна има търговски представители у нас, но повечето от тях дори не идват тук, в нашето министерство, за да се представят"...