Художник с висока пластична култура

Държа в ръцете си току-що излезлия от печат луксозен албум с лаконичното заглавие "Гришата", посмъртно издаден от известната наша 95-годишна художничка Милка Пейкова, посветен на нейния съпруг, отишлия си преди три години Георги Ковачев - Гришата, и още с разгръщането на първите страници погледът ми спира върху нейните пояснителни редове: "Правя опит след книгата "Сън ли е било..." да представя отново Гришата. Дали успявам, не зная. Позовавам се на съхранената си памет за преживените заедно 62 години и на материали от семейния ни архив..."
Невероятна памет и неуморна енергия за тази почтена възраст на именитата ни художничка - израз на преданост и вярност към най-скъпия човек, към твореца, с когото двамата са споделяли обичта си и взаимното преклонение към изкуството.
Георги Ковачев - Гришата е оригинален творец, самобитен художник, който се откроява както със своята интересна личност, така и с неконвенционалното си творчество. Един от първите, които забелязват присъствието му в българското изкуство, е художникът Атанас Нейков. При откриването на първата самостоятелна изложба на Гришата на 23 февруари 1964 г. той подчертава, че неговите монотипии са "синтез от вековното чувство на българина за цвета на земята ни". Тази представа за творческия портрет на художника допълва Дечко Узунов, според когото "езикът на неговото изкуство е ясен, чист и лаконичен", а "лиричният акцент е типичен белег на монотипиите му". Пак по повод на първата изложба на художника известният познавач на българското изкуство Асен Василев открива в творбите му "една от най-интересните интерпретации на българския пейзаж". Още един колос като художника Найден Петков отбелязва "багреното богатство в неговите монотипии". А Георги Павлов - Павлето прави важното уточнение, че "той (Гришата - бел. моя) не прави монотипии от чист вид, а създава живопис, като използва прийомите на монотипията".
По повод 50-годишнината на художника през 1970 г. в сп. "Септември" Ваня Дечева прави  портрет на Гришата "от натура". Тя го откроява като представител на поколението художници, които "се бориха и се борят срещу схематизма и догматизма, за издигане критерия на съвременното ни изкуство". Известната художничка (дъщеря на големия пейзажист Данаил Дечев), като определя различните периоди в развитието на твореца и "възходящата линия на усъвършенстване" в неговото изкуство, го откроява като автор, който "следва традициите на новите художници". В. Дечева подчертава и "новата транскрипция" в монотипиите на Г. Ковачев.
Но през 1972 г. тази позитивна линия в оценката на творчеството на художника е прекъсната от появилите се в тогавашния печат критики и анатеми във формализъм и какви ли не прегрешения към небезизвестния соцреализъм. Тон дава седмичникът "Народна култура", който по повод на поредната му изложба го обвинява в "схематизъм и самоцелен формализъм", като му приписва "отклонение от реалистичния път на социалистическото изобразително изкуство". На това анатемосване със своя статия приглася в "Работническо дело" дори един такъв талантлив художник като Преслав Кършовски, според когото в творбите на Гришата "липсва вярност към социалистическия реализъм". В "Литературен фронт" Ал. Бешков, като се позовава на цитат от Илия Бешков, припява също за някакъв уж "схематизъм и формалност" в монотипиите на художника. Доброто име на твореца реабилитира Николай Шмиргела, който по повод на същата изложба изтъква, че "с десетте си маслени пейзажа Георги Ковачев се разкрива като богат колорист и майстор на пейзажа", който е осъществил "оригинално разработване на традицията".
Пак в "Народна култура" по повод на изложбата "Избрани творби" на Гришата през 1980 г. Аксиния Джурова, като прави една по-обобщаваща преценка за неговото творчество, отбелязва, че "живописта му е фина, деликатна и чувствителна", че в нея "липсва патетика и романтична приповдигнатост", а "в пейзажите е осмислена връзката с традицията и родното".
Вече по случай "Последното присъствие" на Гришата и неговата изложба в галерия "Аргос" през 2007 г. Ружа Маринска изразява неприкрития си възторг от "срещата си с един роден художник", от "специфичната чувствителност и една много висока пластична култура", като стига до извода, че неговото творчество е "един много зрял и тежък плод в нивата на българската живопис, на българското пластическо изкуство".
Най-накрая не мога да не отбележа редовете от посмъртното слово за художника, изречено от проф. Аксиния Джурова през 2012 г., че "Гришата беше и от поколението, което времето надари с изпитанието да премине през катаклизми, през реформаторство и бунтарство, през страстната вяра в идеалите, дискредитацията и отхвърлянето им, но с вярата, че те отново ще се възродят".
Прочее, тази убеденост откриваме и в редовете от дневника на художника, където на 9 май 2005 г. той е написал, "че идеалът за справедливост няма никога да остарее и че... разумният човек никога не би могъл да живее смислено без идеал". Верни и силни думи, които днес си припомняме заедно със спомена за него и неговото неповторимо изкуство.


Автопортрет, 1965 г.


Портрет на Колето, 1974 г.


Златна есен, 1977 г.


Българка, 1978