Де е Левски, де е Ботев, де е Стефан Караджа...

В един от блестящите си разкази Чудомир описва как в кръчмата двама от неговите герои довършват дългото си запиване и пеят популярната през 30-те години на миналия век патриотарска песен за Левски и Ботев. Всъщност патриотарите повече ръмжат и провлачат следните стихове: "Де е Левски? Де е Ботев? Де е Стефан Караджа?" Край тях отегченият собственик мете пода на кръчмата и мърмори: "Ами и Левски, и Ботев, и Стефан Караджата изпиха си хората виното, платиха си и откога си тръгнаха! Само от вас отърване няма!"
Клетият кръчмар! Той не знае, че е станал народопсихологът на пиянството на един народ (по Вазов, разбира се!). Ако беше имал пари баща му, да го прати да се изучава по Виената, току-виж, че започнал като асистент при онова светило Зигмунд Фройд. Ама на, късмет!
Но да не скитаме в мечтания по света, както правят някои през последните двадесет години, а да се завърнем в любимата България. Където всеки се кълне в Ботев и колкото повече се кълне, толкова повече свещи пали, за да не се види как е мрачна душата му. Чудя се защо го правят, понеже след като излязат от църквата, ще седнат на софрата и юнашки ще пийнат и похапнат, вместо да се смирят. Защото смирението не е сред българските добродетели. Последната година го доказа. Вместо да потърсим диалог, ние сме готови да избодем очите на всеки, който ни противоречи. Същото става и с онзи, който е паркирал колата си точно на нашето място пред блока, подбира картофите в зеленчуковия магазин, или вземе, че закъснее с линейката, точно когато ние блещим очи след поредното запиване.
Да-а-а, не за този народ беше плакал по браилските вестници Христо Ботев. За да усетиш и разбереш величието на един човек, трябва поне малко от величието въобще да те е докоснало. Трябва да имаш сетива за величие, а едно от тези сетива е смирението пред жребия. Другите сетива са: храброст да го направиш и сила да понесеш всичко след това. Малцина знаят, че войводата Филип Тотю и онзи там военният командир Кекеров е трябвало да водят четата, която да превземе парахода "Радецки". Когато два дни преди заминаването за многострадална България тези двамата избягват с железницата за Сърбия, сам Ботев решава да поведе четата, за да не се погуби народната вяра в бъдещото спасение. Види се, воеводата е разбирал каква огромна емоционална сила е била концентрирана в майските дни на 1876 година. Даже в онова криптографско послание: "Туркiя ке падне 1876", което било тайния знак на небето. Поне така вярвали заговорниците.
Така беше и през 1989 година и след това. Тогава знак от небето беше белегът по челото на Горбачов, младостта на Виденов, скачането на Костов и приятели, 800-те дни на Симеон, бодигарда на Живков и Симеон, който научил от тях тайната на управлението. Митове, митове, митове... Създавани от съвременните Филип Тотю и Кекеров, които дори не си направиха труда да хванат трена за чужбина, а предпочетоха да натирят там децата ни. За да могат да крадат без съпротива под уморените очи на останалите в родината.
Близо четвърт век по-късно същите "реформаторски сили", нахалните "ранобудни", които утре ще забравим, едни тайнствени "олигарси" и още редица политически гледачки отново искат да омагьосат обществото, да изтрият паметта за тези 25 години и да ни накарат да започнем отново. Да се наредим пак пред гишето за халюцинации, раздавани безплатно, разбира се...
"Сития на гладния вяра не хваща!" - казва българският народ, почерпил тая мъдрост от всекидневното си общуване със ситите. Време е да пристъпим напред и да се запитаме защо пък ние, гладните, трябва да хващаме вяра на ситите?! Само защото те я искат, дават ни мизерни грошове и ние трябва да даваме нашата вяра на тези, които ни мамят!?
Баста, както казва един архонт! Баста и на него казвам аз...
Ето защо накланям глава единствено пред онзи, който имаше смирението пред жребия, храбростта и и силата да понесе всичко след това. И успя да слезе на стръмния козлодуйски бряг, където не го чака никой.
Да живее България!!!
Такива работи...