Безпощадна сатира срещу митичния преход

Неотдавна в Дома на хумора и сатирата в Габрово се състоя премиера на най-новия роман  "Ангелът и Яков" на живеещия в гр. Финикс, щата Аризона на САЩ, български писател Георги Ганев. Книгата бе представена от известния  писател Йото Пацов, който отбеляза интересната тема на романа, свързана с прехода към "демокрация" в България, като подчерта успеха на талантливия белетрист. Съвсем наскоро в гр. Филаделфия в САЩ се състоя второ представяне на романа, което бе посрещнато с огромен интерес от представителите на българската диаспора в големия американски град.
Да поздравим Георги Ганев за най-новия му роман "Ангелът и Яков"! Първо, защото най-после се намери български писател, който да посегне върху темата за социалните и нравствените метаморфози на така наречения преход в България, без каквито и да са политически пристрастия и  идеологически комплекси. Второ, ако не на първо място, затова, че Георги Ганев е успял по един безпощаден начин да разголи и ни покаже последвалата социална и духовна деградация в българското общество, в междуличностните и човешки отношения; навсякъде, където никне трева и се забелязват признаци на що-годе живот и нормалност.
Георги Ганев не прави лингвистичните и други  упражнения на новите ни литературни "класици". Той няма нищо общо с политическите лупинги на "живелия при социализма" Георги Господинов. Не се изкушава от тенденциозните политически гротески  на Алек Попов. Далече е от библейската сантименталност на Теодора Димова. Разграничава се от фейсбук обсесиите и  словесния барок на Емилия Дворянова. Твърде бегла е приликата му с микса "Хавра" на другия  български американец  Захари Карабашлиев. Не се изкушава от ретроспекциите и балканските реминисценции на другия габровец, живеещ в САЩ - Мирослав Пенков. Няма нищо общо с доктринерските политически клишета на надъханите неолиберали, маниакални  антикомунисти  и постмодернисти от десена на Пламен Дойновци и пр.
Георги Ганев отвежда читателя в митичното вариете-бардак "Ла Пиаца" на малко провинциално българско градче. Запознава го с персонажите на своето екзотично повествование: съдържателя на заведението Цветан или Цецо (известен като Цацата); шоумена на вариетето - Джиджи, по прякор Ей Би Си; бодигарда на менажерията Дончо (или Дон), бивш спортист - борец, мутирал в годините на прехода и поредното натрупване на капитала като мутра; с неговия баща - бай Ангел, еволюирал от низов БКП-апаратчик в нещо като маниакално вярващ християнин; с шефа на местната болница, фанатизирано предан до смърт на идеята - дебеловеждест посткомунист д-р Брежнев; с палавия депутат и борец за демокрация Даниел Петрофф ( с две фъ); с колоритния циганин Чичо, който управлява далаверата с цветни метали и вторични суровини; с шефа на градската психиатрия, помещаваща се в бившия Тубдиспансер - Парахода - д-р Наумов; с бръснаря Добрин Перчемлиев; с цяла галерия от миниперсонажи, сред които Рени, Соня, Желирания, бизнес комисарката Павла Корчагина, атрактивните мацета от еротичния балет на заведението и т.н.
Чрез ретро откровенията на своите основни персонажи Цацата, Джиджи и Дон писателят разказва "историята" на "Ла Пиаца". В стила на магическия реализъм и илфпетровския сарказъм, кафкианския абсурдизъм той ни прави съпричастни с екзотичните метаморфози в мисленето и битието на своите герои. Показва ни как тези "осакатени от комунизъма" люде се прераждат от що годе нормални хора в меркантилни въжеиграчи и печалбари, хитреци и безгръбначни слагачи, фантазьори-въздухари. И дори - в политически марионетки, заразени от "духа на новото време" за правене на пари, без каквито и да са класови и други предразсъдъци; за купуване и продаване на гласове в стила на Алековите времена.
Но Георги Ганев прави и нещо друго. Освен че разказва за "Ла Пиаца", създава мита за обществото "Конюшна", в което ни е напъхала демократичната промяна; превърнала е държавата ни в държавица на политическите босове и алчни  мафиоти, а хората - в безсловесни и раболепни пионки на новата уж демократична власт и безскрупулна държавна машина.
И нещо повече - като талантлив писател Георги Ганев "налага" библейския мит за Ангела и Яков в канавата на своето повествование. Прообрази на библейските персонажи са бащата на Дон - бившия правоверен партиец и натурализиран християнин бай Ангел, който олицетворява Ангела. И самият бодигард Дончо, който минава за прототип на богобореца Яков. Двамата са в непрекъснат спор и мнима борба, която накрая завършва с... трагедия. Случва се така, че кроткият и христолюбив (вече) бай Ангел непохватно блъсва своя син и той, след като пада лошо - умира. Следва  мутренско погребение на Дон в стил "ала Корлеоне"  и... дълбоки  угризения на съвестта, които сполетяват бащата -  Ангела, който оттук нататък натрапчиво започва да повтаря фразата: "Как го убих !?", "Как го убих!"  От дълбокия подтекст на разказа се разбира, че бащите неволно убиват децата си. Иначе казано - няма човечност, няма демокрация. Няма нищо. Има само социална ентропия и жалка деградация.
Георги Ганев пише  интересно и експресивно. Той изгражда своите образи с колоритни щрихи и ремарки в описанието, с автентична българска реч, в която разговорният сленг и тарикатските изрази  не се натрапват с прозаичните си клишета. Повествованието "подвежда" читателя с  атрактивността на разказа и словото, което на времена избликва в сентенции и афоризми. Това вече е майсторство от висша класа. Както изповядват  Илф и Петров: "Всички  талантливи хора пишат различно, всички бездарници пишат еднакво". Талантът на нашия автор е различен. Именно в това е неговото достойнство и сила.
Георги Ганев твърди, че е написал роман бурлеска, т.е. че ни разказва "веселата страна" на тази тъжна съдба, сполетяла народа и страната ни. Смея да твърдя, че той е написал един безпощаден роман гротеска, в който с неистов сарказъм ни разкрива истината за социалната и духовната деградация на България в годините на така наречения преход. Едно разпадане, което с малки изключения, продължава до ден-днешен по всички етажи на бедното ни и изстрадало отечество. В една действителност, в която тържествуват меркантилизмът и политическата посредственост, наивитетният провинциализъм, възцарява се апокалиптичният абсурд на нищото.
Георги Ганев не предлага рецепта за излизане  на светло от тунела. Той само загатва, че може би някой ден в Българско ще се появи отново оня светъл мъж, с небесно сини очи, ще назове жестоката истина и ще ни изведе от блатото и пустинята - в обетованата земя. Упование за това са четирите питанки на Апостола, поставени накрая  в неговото енигматично обръщение: "Народе????" А може би - и стаената дълбоко в сърцата и душите ни духовна енергия, която единствено може  да ни спаси от по-нататъшното пропадане в бездната на нищото. Дай Боже...
   

Борис Данков