Балканите в проблеми, Путин в Белград

Анализите около случилото се през 2018 г. по света и отделните региони поутихнаха, но за Балканите остана усещането, че конфликтите ще продължат и тази година. Сякаш, за да потвърдят класическата слава на региона, че той никога не е бил спокоен. Напоследък за сериозни носители на проблеми в тази част от Европа се съревновават и Македония, и Босна и Херцеговина (БиХ) и не на последно място Сърбия заедно с Косово. Там основната причина е невъзможността за намиране на изход от етапа на буксуващ диалог, в който двете страни остават неотстъпно на своите добре познати позиции. Отделно са процесите сред албанците, които в Скопие са решаващ фактор в управлението на страната и имат своите "държавнотворни" претенции. В Албания и Косово управляващи сили поставят основите за реализация на онова понятие "Велика Албания", което сe смяташе за отживелица в съвременните условия. Да не говорим за прехвърчащите искри в отношенията между Белград и Загреб, които и при най-малкия повод дават основание да се смята, че нищо от историята не е забравено. Болката трови и междудържавните отношения, и чисто човешките връзки в доскоро близките народи. Реплика на хърватския премиер Андрей Пленкович при поздравите му за Бъдни вечер към православните сърби в страната, че "няма да има помирение, без да бъде призната истината, че Сърбия извърши агресия срещу Хърватия", наистина наля масло в огъня. Така е на Балканите и с просто око се вижда, че проблемите в нашия регион са интернационализирани, т.е. геополитическите играчи, включително Турция, като фактори влияят върху политиките на отделните балкански страни, като отстояват противоположни стратегически интереси. Това при всички случаи не оставя много поле за маневри на балканските лидери в защита на собствени национални каузи. Ако изобщо са ги формулирали.

Примерът със Сърбия и Косово е красноречив, 

въпреки че и Белград, и Прищина са се вкопчили в собствените си национални идеи и няма съмнение, че постигането на нормални отношение е въпрос на бъдещо неопределено време. Независимо от твърдения във Вашингтон, че "2019 г. е ключова за Косово". Определено е рано. И не само защото сръбският външен министър Ивица Дачич, по собствените му признания, репетира "Калинка" специално за посещението на Владимир Путин в Сърбия на 17 януари.

Дачич е известен с навика си, популярен като дипломатически репертоар, да пее на ухо на всеки лидер на голяма страна, който посещава Белград, и трябва да се признае, че има ефект. Ердоган с видимо удоволствие изслуша в негово изпълнение популярна турска песен, а после Анкара построи в Кралево голяма текстилна фабрика и влага не малко средства в Санджак, където мюсюлманите са мнозинство и често се веят турски знамена. Анкара не пропуска възможност за влияние, ако й се предоставят условия за това. Знае се за топлите отношения на президента Александър Вучич с Ердоган, но това не пречи да не изпуска поглед от Вашингтон, Берлин, Париж или Брюксел като цяло.

Относно Путин нещата са доста по-различни. Вече бе обявено, че Вучич е награден с орден "Св.Александър Невски", а не се забравя и че бе един от малкото лидери, единствен от Балканите, който стоя до Путин на величествения Парад за победата във Втората световна война. Още от времето на Тито и Милошевич Белград играе "на два стола", но днес е по-сложно. Геополитически играчи като САЩ и Китай делят мегдан с Русия, която пък Вашингтон и ЕС се стараят всячески да прогонят от региона. Тактиките се виждат. Пекин чрез инвестиции в унисон с проекта си "един пояс, един път", а САЩ чрез членство в НАТО успешно прилагат практиката за ограничаване на руското влияние. Самото членство се гарантира чрез "отглеждане и налагане" на подходящи балкански лидери и договори като Преспанския за Македония.

Друг въпрос е как нашият прословут Договор за добросъседство с Вардарска Македония защити нашите национални интереси и къде се вписва в схемата. 

Остана убеждението за "бързата кучка слепи ги ражда".

Ако става дума за Сърбия там тактиката за членство в НАТО като възможност за "отстрелване" на Москва или по-скоро за нейната изолация няма как да проработи след бомбардировките на Алианса през 90-те години над сръбски територии. Още повече, че и последните социологически проучвания в страната на Вучич сочат, че повече от 60% от сърбите са с доверие към Путин, 36% - към Си Дзинпин, 30% - към Меркел и 23% - към Тръмп.

Остава натискът чрез Косово. Една открита и трудна за преглъщане рана от сърбите. Нещо като Украйна за Русия или Тайван и уйгурите за Пекин. На геополитически терен нещата са и задкулисни, и познати от десетилетия тактики. Посещението на Путин в Белград, отлагано с месеци, в този момент е от значение и за Сърбия, и за Русия. Казват, че Белград и Република Сръбска в БиХ са "последните крепости на Москва на Балканите" и укрепването на връзките с тях, както и подпомагането им е нормална политика за всеки геополитически играч. Не от вчера САЩ са онзи вятър в платната на Косово, който дава кураж на Прищина да "извива ръце" при преговорите с Белград за нормализиране на отношенията и дори за крайно недопустимото поведение към например Федерика Могерини, върховен представител на ЕС по външните работи, която е ангажирана пряко с диалога Белград/Прищина. Този диалог все още се води под егидата на ЕС, но Косово непрекъснато поставя условия САЩ да са онзи гарант и участник в преговорите, на който се има доверие за защита на интересите на Прищина. То не бяха "корекции на граници", "размяна на територии", преки договорки между президентите Александър Вучич и Хашим Тачи, за да се стигне до въвеждане на 100% мита за сръбските стоки, които идват в Косово, и формирането на армия на Косово, която да замести съществуващите сили за сигурност на държавата от 2008 г. Отново с активната роля на САЩ.

От своя страна, Белград проведе активна кампания за оттегляне на признаването на независимостта на Косово от редица държави, постара се да попречи на приемането на Косово в Интерпол и да настоява, че ако САЩ се включат пряко в преговорите, те ще настояват да има място и за Русия там.

Искането на Косово Сърбия да признае независимостта на страната веднага и без поставяне на условия, защото "правото е на наша страна" е противоположно на позиция, че "не може един да печели всичко, трябват компромиси от двете страни". Тези ситуации поставят въпроси най-вече към Вашингтон, Москва, а защо не и Пекин. Защото Брюксел, въпреки слова и позиции, е зает и с други сложни, отлагани и нерешени проблеми. В Прищина през последните дни се твърди, че "Белград иска да анексира част от територията на Косово в замяна на признаване на неговата независимост", за което имало "засега само сигнали". Твърди се, че президентът Тачи бил склонен "това да се обмисли", но са известни вътрешните политически битки в Прищина и играта на "доброто и лошото ченге" между Тачи и премиера Харадинай. Те са си стари бойни другари още от времената на АОК и слуховете за техни подвизи невинаги са лицеприятни. Сега Харадинай не приема активната роля на Тачи за водене на диалог със Сърбия. Така не само се омаловажава активността на Тачи, независимо, че тя е съгласувана със сили в САЩ, но изпъква и Харадинай като яростен защитник на национална кауза.

Дачич казва, че "косовската политическа сцена е обърната навътре" и "постигането на външнополитически успехи от тяхна страна нямат покритие". Нямат покритие и заплахите на Белград (въпреки нови военни подразделения по непризнаваната граница с Косово), че може да приложи военна сила, за да отстои права и интереси. Напрежението е факт и всички признават, че 

има предизвикателства, които може да го ескалират.

А Путин пристига в Белград, както казват, с "голяма кошница подаръци". Разбира се, че не всичко от разговорите между Путин и Вучич ще стане достояние на обществеността, но вече е ясно, че ще се подпишат 25 споразумения в областта на енергетиката, инфраструктурата, транспорта, новите технологии и дори се говори за нов ядрен център в Сърбия. Онова в Ниш, за което Вашингтон не пропуска да иска закриване, явно е отделно дело. Все пак на военната база "Бондстийл" в Косово се налага да има противотежест, нали? А как това се съчетава с политика "на два стола" е друг въпрос. Кремъл отдавна е заявил, че "ще приеме всяко решение, за което са се споразумели Белград и Прищина", но едва ли ще пропусне да има своя роля и място в процесите, които протичат не само по линията Сърбия/Косово, но и в региона. Ако се припомнят думите на Вучич, казани при неотдавнашното посещение на Алексис Ципрас в Белград, че  "Прилагането на Преспанския договор ще означава, че Северна Македония става един вид мост между Сърбия и Гърция и няма да има стена, а допълнително сближаване между двете страни", това би трябвало да бъде сигнал към София, че нещо е пропуснала в бързината да посредничи за "интеграцията на Западните Балкани". Както Путин е пропуснал да спомене страната ни в поздравленията си за Бъдни вечер, но Вучич и Ципрас са между първите в тържествените слова. Това е от едната страна на монетата, но Пекин е от другата страна с неговите 10 млрд. долара инвестиции в съседна Сърбия. И то едновременно с пътя към Брюксел, който Белград е обявил за свой стратегически приоритет.

Не е въпрос за униние и пораженство, ако съседи постигат свои цели, 

но е крайно време да се отърсим от сателитния синдром, 

да посеем семена на добрите примери, за да сме в състояние да се противопоставим на схемата за "втора ръка народи", при което ни противопоставят едни на други. И да не ни забравят за поздрави при празници, които са православни и общи, в крайна сметка. Каквото и друго да ни казват отдалече. Защото, ако от Тетово наистина идват гласове, че "ние вече сме при Кюстендил и не е лошо да имаме обща граница" дали това стратегически е от полза за страната ни?  Шеги за на маса, ама ако наистина "Западът обединява албанския етнически и политически фактор на Балканите и в същото време фрагментира православното жизнено пространство", за което има сигнали с премахване на границата между Косово и Албания, ключовата роля на албанските партии в Скопие за промените в конституцията, смяната на името и бързото членство в НАТО на Македония, това дали е полезно и за нас в стратегически план? При всички случаи Вучич ще разговаря по тези теми с Путин, но  България къде е в схемата? Струва си да се размишлява по въпроса. И да не го мислим Белград. Той, казват, все още си мисли, че е вечният победител.