Репортаж за една стихосбирка

Сядам да напиша репортаж от пътуването ми в стихосбирката "Десет хиляди мига"... Поетесата е Илеана Стоянова.
Не успях да преброя миговете си на удивление, на приятна възбуда, на унес и шемет от виталното слово на тази поетеса, която е и лирично чичероне по много дестинации на света, на въртящия се глобус. Земя, отивайки често в паралелните светове на духа. Чичероне ли казах?
Илеана е една говореща пееща птица, нейните фрази са със собствени криле, те летят на пасажи в пространството... и аз съм в нейните ДЕСЕТ ХИЛЯДИ МИГА, а те са цяла галактика, една безкрайност, Вселена...
Неукротимото й любопитство да се докосне до света на световете не ме напуска и не ме пуска. Такова жизнено, енергично, със своя светлина и пулсиращо слово. Какво нещо са живите буйни сетива на репортерката-журналистка, която е и поетеса, и още нещо... Тя не е само едно нещо. Тя е няколко неща. Засега - три в едно. Тази Света Троица ме понесе в своите десет хиляди мига, казвайки ми: "От поезията - полза никаква!"... Чувате ли какво изрече току-що: "Европа плаче като бедното сираче и гражданинът няма нужда от поезия. Във въздуха, в пространството, в ефира прелитат мисли по-бързи от ракета, по интернет ти можеш да напишеш книга. И всеки иска да чете, да пише за любов..."
Говори репортерката-поетеса-чичероне... слушам я: "Но колко хора са държали самородно злато? - златотърсачите от Клондайк са умирали във златните реки с една мечта; и колко хора са се срещали на живо с НЛО? - излезлите от кома си припомнят черния тунел и светлините, аромата на паралелни светове, но кой се връща от Отвъд?"
Доближавам се до нея, вглеждам се в лицето й, в очите й. Устата й продължава да изрича летящи фрази: "Винаги е много по-добре да се спасиш от бавно умиране, предадена от старата любов в прегръдката на една нова"... 
В този миг тя ме изостави в света на световете, във фунията на нейните дестинации и отскочи до... Варна, викал я на среща поетът Валери Станков. Там звезда звездою говорит... Да си порив всеки миг, всеки лъч да е твоя посока, да  те води любопитството, тръпката. И под линия ми казва: "Да мечтаеш в есенния ден, да се рееш над земните неволи като в картина на Шагал, докато булевардът долу се плиска. Бавно съм умирала, притисната между четири стени - стенейки, очаквайки в клетката на опустял апартамент стъпките на мъж, телефонен звън, зов, писмо, шепот... да се спасиш от бавно умиране в прегръдката на друг мъж, да повтаряш името му насън, да повтаря името ти насън...
Илеана, "толкова си близо, когато говориш в ухото ми по мобилния телефон"... Толкова си близо, когато ме водиш в своите десет хиляди мига, които аз не броя... Толкова си близо, когато сме в една препълнена дестинация, толкова си близо, когато чета книгата ти.
Тези твои репортажи-лирични изповеди, говорения на всеослушание. Ти, мое чичероне, в паралелните светове на чувствата, на любовта, на Словото, което е преливащо от любов, което ме вкара в своите племенни обвързаности с американските поети Езра Паунд, Чарлз Буковски, Алън Гинзбърг, с англичанина Елиът, с американските поетеси Дороти Паркър, Силвия Плат и Ан Секстън. Те са и твоите, и мои родственици, затова ти се радвам, че им говориш и от мое име. "За вас аз пиша в София и в космоса, докато слушам Бетовеновата седма симфония... пиша без надежда и без самоличност, пиша отдавна; непознаваема и непозната, пиша отчаяно, забравена от този свят на мравки и хиени и безразлична към хората обикновени, обвързана единствено с хората от моето племе с неизбродни мисли, с космически рисунък в Арл, където Ван Гог беше и Гоген, двама самотници отдадени на бляна, острови от кобалт сред моретата невежество, египетски фараони на четката. Сега, приятели, аз виждам всичко в слепотата си човешка... моето стихотворение е моята светлинна ракета в космоса..."
Аз съм приседнала на капрата на една небесна колесница и съзирам светещата новогодишна елха. Аз съм една поетеса, харесвана от друг поет - от Велин Георгиев.