Малки истории за големи

Всеки ден на страниците на ДУМА ви представяме живота такъв, какъвто е. Разказваме ви историите на много хора - кога с имена, кога между редовете. Срещаме ви с човешки съдби, които понякога ви вълнуват и ни пишете, друг път просто подминавате и не им обръщате внимание. Разказваме ви за малки хора, за техните малки истории, за малките им радости, за малките им победи. Опитваме се да ви спестим неудобството и помпозността на демонстративната благотворителност, с която с парвенюшка настойчивост някои се опитват да зачистят гузна съвест. Бягаме от показното и вулгарното - не защото го няма, а защото се опитваме да посрещаме изгрева на слънцето с отворени очи.
Онзи ден колежка от редакцията намери портфейл с пари и документи на улицата. Благодарение на отзивчивостта на две магазинерки и със съдействието на една компания за мобилни услуги собственичката на загубеното се обади щастлива в редакцията, за да благодари. Не ви разказахме тази история. А трябваше...
***

В навечерието на 2013-а ви разказахме тъжната коледна приказка на 20-годишния Христо от бургаското с. Долно Езерово. Отраснал в сиропиталище, сред злоба и битка за всеки къшей хляб. След това бил принуден от немотията да краде велосипеди и коли. И така, докато не стигнал до съда. А там, пред съда, дошли тези, с които съдбата го срещнала по-рано. Хората от манастира в Голямо Буково, където го приютил отец Веселин - да сече дърва, да помага и да се учи на добро в този живот. Та тези хора дойдоха преди година пред съда в Бургас, за да молят от съдията прошка за Христо. А за проекта на отец Веселин, който помага на младежи без дом и семейство, не текат стотици хиляди от Брюксел. Нямат хората много, работят от сутрин до здрач, но дават всичко от себе си. И пак ще дадат - за такива като Христо, останали не само без дом, но и без вяра, че може и добрина да има в този живот...
***

На страниците на ДУМА няколко пъти ви разказваме за мама Веси и нейния нов син Дейвид. От скромната си гарсониера, без работа, но с много любов, Весела се пребори с държавата и получи възможност да се грижи за останалия без дом и родители Дейвид и да го отглежда в една стая заедно с родния си син. Не го заряза на специалните грижи на специализираните институции, а си намери работа, взе кредит, купи му легло и бюро, обзаведе му кътче в дома си. След това убеди педагозите от едно столично училище, че Дейвид не трябва да бъде изхвърлен от образователната система, а да получи шанс за равен старт в живота с другите деца. Благодарихме на учителите от 101-во СОУ "Бачо Киро" в ж.к. "Надежда" в столицата. Не знаем техните имена, но пак им благодарим за всичко, което направиха и правят за Дейвид.
Днес новият син на Веси учи в нормално училище, има планове за бъдещето, иска да стане инженер. Далеч е от Улицата, която се опита да го зариби с дрога и юмруци. Дължи всичко на мама Веси, чието име сигурно сте забравили. Дори не си спомняте тази история. Благодарим и на тези наши читатели, които се обадиха, за да предложат помощ за Дейвид - учебници, дрехи, безплатни уроци по математика...
***

Няма да си спомните и за историята на Силвия от малкото родопско с. Пловдивци, разположено на 2 км от гръцката граница. Тя от години се бори, за да запази местното читалище. Успява! Малки и големи всеки ден са при нея. Бабите се учат да работят с компютър, за да пишат и чатят с внуците зад граница. Малките преоткриват в читалището чудния свят на книгите, играят, пишат и четат заедно. А Силвия всеки ден търси някой лев за покрива на читалището, за нови книги, за отопление. И ще се бори да го има този светлик, защото без него районът е обречен на забвение. Хората ще си отидат. Те и без това нямат работа и търсят как да изкарат пари за насъщния, та остава и книгите да захвърлят. Трудно ни беше да повярваме, че все още има такива човеци, но ги има. Не само в Пловдивци. И на други места Донкихотовците са живи и без техните битки с вятърните мелници и нас няма да ни има. Колкото до имената им - едва ли си ги спомняме, но не това е най-важното. Доброто дело се помни и то става заразно, ако има почва, в която да бъде посято.
А почва има. Писали сме и ще пишем за добрините, които прави отец Иван от Нови хан, за дарителството на бай Добри, за онази, непоказаната, но от сърце желана благотворителност. Няма да подминем да споменем добри думи за всички наши приятели, които, без да афишират имената си, събират книги и учебни пособия, които даряват на деца; които всяка събота и неделя доброволно помагат за раздаване на храна на бездомници; които събират дрехи за приюти; които пазаруват и даряват хранителни продукти за църкви и манастири, за бездомници и бежанци.
Все такива, малки неща. От малки хора. За тях ни е думата. За тези, които нямат нищо - пари, скъпи лимузини и джипове 4х4, супермодерни айфони, лаптопи, с които да работят под опашката на Коня или от кафето на "България". Те са никои. Готови са да дарят ленти за пишещи машини на събрата по неволя, за да може той да пише. Без възнаграждение, без да попадат в светлините на прожекторите. Те са малки хора. С малки истории. Които нямат нищо, но са готови да дадат и дават всичко. Не, не е вярно, че нямат нищо. Имат големи сърца. Добри сърца. Защото са Човеци.
***

На страниците на вестника понякога откривате и онези, които помрачават деня ни - дребните тарикати. На тях уж не трябва да отдаваме прекалено значение, но държавата най-вече от това страда, от дребния тарикатлък на хиляди. Големите кражби, големите далавери не ни изпъват нервите всеки ден така, както го правят онези, с "дребните селски номера". Онези, с които се сблъскваме всеки ден. Които се чудят как да прецакат държавата, как да ни изработят нас, за да са те добре. Защото гледат само себе си. За същите става въпрос: за съседите, дето ни прее..ават с парното; за търгашите на пазара, дето ни мушкат изгнилите домати на дъното на черната торба; за ментарджиите с кантарите, дето гледат да ни ударят с по 200-300 грама; за авантаджиите в градския транспорт; за дребните тарикати с големите коли, дето спират на местата за инвалиди, дето паркират в градинките, дето си вдигат гаражи насред детските площадки... С тях трябва да си имаме вземане-даване, а не да ги подминаваме с безразличие и да се правим, че не ги забелязваме. Забелязваме ги и още как! Очите ни ще извадят, и именно от тях трябва да започнем, ако искаме утре пак да ни има. Нищо, че ни смятат за нищожества...
***

Сигурно всеки ден се сблъсквате с десетки малки истории на малки човеци. И благодарите на Бога, че все още има Хора. Затова трябва да ви разказваме за тези хора всеки ден. Нищо, че няма да запомните имената им. В това, което правят, в мислите и в желанията им ще откривате по-добрата страничка от този живот, ще откривате себе си.
Сега, когато домовете ви се пълнят с любими хора за празниците, когато напусналите родните гнезда се завръщат от близо и далече, повече от всякога се нуждаем от малки неща. От малко топлина, за да станат дните ни по-хубави. От малко радост, за да се усмихнем. От малко надежда, за да повярваме, че животът е хубав такъв, какъвто е. А от нас се иска малко - да имаме сила, за да сътворяваме всеки ден по едно чудо: една добра дума, един топъл жест, една усмивка...