Хаос и порядък

Юлия Пискулийска

Не се вслушвам в определенията, които завързват за името на г-жа Десислава Атанасова, когато стане дума за отскока й до заеманите отговорни позиции. За начина, по който е пристигнала на тези уютни гари.
Не ме интересуват костюмчетата й, прическата, обувките, чантите.
Но това... как и за какво говори...
Ето това ме интересува и ме обижда.
Обиждам се като част от този народ, за който тя твърди, че е "техен", респективно "неин". Един разсъдлив народен представител, дори да не знае защо точно е в пленарната зала, знае какво, кога и как да говори. Защото говоренето издава изцяло възможностите (знания, култура и прочее) на определено лице. В случая не казвам "личност". Това понятие би трябвало да се отнася за хора, които не просто са видими добре, застанали високо на обществената стълбица, а са направили нещо важно за обществото. Като председател на парламентарна комисия в парламента преди време г-жа Атанасова беше недостъпна. Да се ограничим с този факт. Недостъпна - но самодоволна. И когато се опитва да вмъква в лишените си от мъдрост изказвания имена като на Станко Тодоров, предизвиква въпроса:
- А знае ли поне нещо за този човек?
Защото той беше наистина "народен". Не беше самодоволен. Но беше личност. Не ходеше по изметени пътеки до заводите. Отиваше неочакван. Виждаше хората. Чуваше ги. Г-жа Атанасова не е единствената, която премята имена на хора, които не познава. Поставила ги е в чекмеджето, в което нейните партийни пристрастия събират омразата и неточните класификации, породени от тази омраза. Не е единствената, да, сега у нас крачи едно надменно отрицание, едно упорито зачеркване на личности. Кой знае как превзели микрофона, определени хора се превръщат във високоговорители на отрицанието. И ако някои са били съвсем неизвестни и са избуяли в хаоса на поникващата демокрация, други са топлили главите си с лавровия венец на славата по същото онова време, което сега отричат с покъртителни слова. Като Любомир Левчев, който изпада в смешната роля да отрича себе си - гневейки се на нещо, от което е бил част самият той (откъм каймака, естествено) - няма как да ни убеди в новородената си искреност. Или може би това е искреността на адаптивните? А може би и на разкаянието? То сега също е удобна дреха. И топли.
А имаме личности, които нямаха време за трибуни - но имената им се произнасяха по цял свят. Искам да напиша повече за един човек, но сега просто ще защитя тезата си чрез него. Винаги ще си спомням много обичания от мен академик Иван Костов. Писала съм за него. Влизала съм в неговия дом, обикновен, скромен, уютен. Той будеше възхищение - неслучайно българският минералог Георги Терзиев кръщава намерения от него в Панагюрския район минерал "Костовит". Въпрос на култура е да виждаш онези, които влагат усилията си в обществения градеж, които пренебрегват личните ползи заради бъдещето на обществото. Тази година академик Костов щеше да навърши 100 години. Една изложба в БАН е онзи мъничък щрих, който поставя акцент върху тази забележителна личност. Това са портрети и картини, рисувани от академика. Колко обич към България има в акварелите му! Природата, нашата, прекрасната, диша в тях с брези, поляни, планини. Портретите на майката Фанка и бащата Коста, както и други портрети, нямат фон луксозни и тежки драперии - зад човека е същата тази България, цветна и красива страна. Има и една картина на двете американски кули, едно дете ги гледа и държи в ръцете си гълъб... С дейността си на учен академикът ни каза много. Не по-малко - и с картините си.
През 1991 г. рисува "Хаос и порядък". Виждам посланието на удивителна личност за ред, какъвто мъдрият народ може да направи и в хаоса. Мъдрият човек - в собствения си малък свят.
С тези няколко изречения за академик Костов само загатвам огромната му дейност, приноса му за българската наука. Но за хора като него се говори малко. Не се поставят необходимите акценти върху делата им. И като прибавим и небрежното отношение на политици като г-жа Атанасова към личности, как да се надяваме, че нашата интелигенция, светлите умове на България, ще бъдат пренесени през времето? А ни трябват. Понякога, честно казано, завиждам на творците в Русия - там личностите не остават затворени в своите сцени, ателиета и т.н. - те наистина са достояние на народа. Тези личности получават признание, всичко подчертава яркото им присъствие в живота на страната. Тук в нашите градинки се подвизават всякакви трупи, понякога шутовщина, понякога отчайващо висока музика заместват събитието със стил и преклонение пред твореца, учения, пред личността.
Но тези дни се случи нещо, което заслужаваше най-огромните сцени, струваше си да го видят всички българи. Концертът на представителния ансамбъл на Въоръжените сили в Народния театър Иван Вазов. Поводът: петдесетгодишнината на ансамбъла. Това беше поклон пред личността. Пред таланта. Пред България. На сцената се появиха всички, или почти всички, свързали съдбата си в различно време със съдбата на армейския ансамбъл. Маргрет Николова, Ирина Чмихова, Емилия Маркова, Георги Кордов, Орлин Горанов, Нели Рангелова, Маргарита Хранова, Михаил Белчев, Христо Кидиков, Сунай Чалъков, Георги Христов... Имената са много. Знам колко усилие се крие зад тези няколко часа, които разплакаха всички. Но видях и колко обич към България избухна неудържимо, колко сила на духа се обедини... Много личности, работили за силата на този български дух, бяха откроени в една вечер чрез идеята и усилията на началника на представителния ансамбъл на Въоръжените сили, Снежина Темелкова. Ансамбълът е под шапката на Националната гвардейска част с командир полк. Боян Ставрев. Но идеята е била благословена от "най-високата шапка" - министър Ангел Найденов. Под неговия патронаж, под неговото човешко покровителство, със съдействието на министъра на културата Иван Стоянович и директора на Народния театър "Иван Вазов" не една и две личности получиха отново своята "минута на любовта"  - защото минутите на славата са имали винаги.
Дължим си минутите на любовта. Дължим си погледа към човешкото дело, към личността. Може би това ще е копие и срещу злобата. Срещу невежеството. Срещу незнанието за собствената ни духовна сила. Във време, когато критериите треперят на немощните си крачета, когато тъпаните на протеста бият неравномерно според щедростта на поръчителя, когато има отчаяние и глад, когато бездомникът ни спира и ни моли за "бисквити Престиж", да надмогнем непрестижния заядлив тон в различните си публични общувания, в диалозите си - и да помислим за престижа на страната ни. Създават го личности. Убиват го лица, които стъпват в каквато и да е обществена територия като върху бяло поле. Сякаш нищо преди тях не е имало. Или няма да има след тях.
"Хаос и порядък" - връщам се към тази картина на академик Иван Костов и към нейното послание - така, както го разчитам. Порядъкът е призван да размести разкъсаната плът на хаоса и да изгради от нея друга картина. В нея непременно има и ще има личности. Нека не ги забравяме.