Тервьорен. Разкош срещу отрязани ръце

Ако попитате премиера Борисов какво е Тервьорен, сигурно ще се досети, че става дума за белгийската овчарка. От човешки материал и кучешки породи той разбира. Дори на Путин тъкмо овчарско куче подари. Но с това вероятно не само неговите познания ще се изчерпят. Малцина са наясно, че белгийската овчарка носи името си от 20-хилядното градче Тервьорен, отстоящо само на 8 км източно от центъра на Брюксел. Известно е още с великолепния си парк и Кралския музей за... Централна Африка.
Впечатляваща е справката, че музеят е построен от крал Леополд II, за да помести 25 хиляди предмета, изнесени от Белгийско Конго. И това е написано някак невинно, сякаш става дума за кило банани или няколко кокоса. А може би поднасянето без каквото и да е притеснение на тази информация идва от факта, че няма нищо изключително. Западна Европа е заграбила несметни ценности дори от цивилизована Гърция, пък какво остава за горките колонии. Високият й стандарт се дължи не само на свободната инициатива и дисциплиниращата роля на капитализма спрямо труда, но и на продължилото векове изсмукване на богатствата кажи-речи на целия останал свят.
Леополд II е едва вторият крал на белгийците, чиято държава води началото си от 1830 г. Той е братовчед на нашия цар Фердинанд I, от рода Сакскобургготски е. След като през 1865 г. поема престола от починалия си баща, многократно настоява парламентът да го упълномощи да намери колония, но получава отказ след отказ. Като нова и слаба държава Белгия се бои да заяви имперски амбиции, за да не влезе в конфликт с великите сили. "Малка страна, малки хора!" - въздъхва Леополд II и решава да си търси сам колония. Харесва си Конго, чиято едноименна река прави възможен износа дори и от отдалечени от крайбрежието райони. "Трябва да си осигурим нашето парче от тази удивителна торта!" - възкликва той.
Четиристотин племенни вождове са подлъгани да продадат земята си на краля и да му осигурят работна ръка. Те не могат да четат, не разбират и какво подписват. Но самите договори нямат никакъв смисъл на тамошния терен, те са нужни на Леополд II, за да убеди великите сили в законното си право над тази територия. И той успява. Първото признаване е от САЩ. А Берлинската конференция за Конго през 1885 г. дава право (!) на шест европейски държави да окупират Африка. Белгийският крал получава робска плантация, 20 пъти по-голяма от днешна България и 75 пъти - от самата Белгия.
В годините на каучуковия бум Леополд II установява световен монопол върху търговията с ценната суровина, което му донася баснословни печалби. Вместо да отглеждат обичайните си земеделски култури, мъжете са заставени да събират каучук. Въведената квота от 4 кг на човек на всеки две седмици е убийствена в буквалния смисъл. Наказанието за неизпълнение е смърт, в най-добрия случай - отрязана ръка. Тази зловеща практика е толкова масова, че отрязаните ръце се превръщат във вид валута, както може да се прочете в статията "Congo Free State" в Wikipedia. Когато някое племе не е достигнало квотата, но не иска да осакатява собствените си членове, влиза в бой с друго племе, за да си набави чужди човешки крайници, с които да се отчете. Тази "валута" става още по-търсена, когато Леополд II забранява на войниците да използват оръжието си за лов. За всеки изразходван патрон те трябва да представят отрязана ръка, за да е сигурно, че са стреляли по хора. Но войниците бързо му намират колая - режат ръце на живи, за да се отчетат, а със спестените куршуми продължават да ловуват. При управлението на Леополд II Конго се превръща в концлагер, в който са унищожени около десет милиона души. Това е колкото цялото сегашно население на Белгия. "The baskets of severed hands" - кошниците на отрязаните ръце, се превръщат в символ на установения от него терор.
По-късно кралят е разобличен от международната общност, а на погребението си е освиркан от собствения си народ. Но разкошният музей в Тервьорен стои. Затворен е за 3-годишна реконструкция, та не успях да видя дали има поне съжаление за геноцида в Конго. В книгата си "Трезорът на Сен Лазар" Том Харпър описва сградата като паметник на суетността на Леополд II. Единствената бележка, която главната героиня Ели намира, за "диващината на белгийската окупация", е кратко описание в една галерия към края на сградата - "извинение, споменато в послепис".
Ето как извинението за постигнатото с цената на милиони отрязани човешки ръце великолепие формално съществува, но е толкова забутано, че няма как да бъде открито дори от белгийския Тервьорен или от Бойковата овчарка. За да не се досещаме, че твърде често богатството лежи върху планини от незаплатен труд и реки от човешка кръв. И за да се примирим, че бедността се дължи на мързела, а не на ограбването.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info