ЖИВОТ ЛИ Е, ДА ГО ОПИШЕШ...

Няколко новини стигнаха по един или друг път до мен почти едновременно и чудейки се коя да изкоментирам в тези мои редове, реших, че мога да отделя по няколко реда на не една. Както повелява протоколът, започвам с царската.
Вестта, че президентът Плевнелиев е поканил да посети страната ни не кой да е, а английската кралица, развълнува (по свой си начин, разбира се) дори мен, заклетия републиканец. Може би, защото се занимавам с детска литература и в приказките, особено по-старите, е пълно с неземно красиви и невероятно добродетелни принцеси, които порастват и стават кралици. Уважение към бъдещата ни гостенка будят у мен и статистическите данни за възрастта й и за дългосрочното й царуване.
 Споменах думата "приказки" и се сетих, че и днес, както съм чел, един скандинавски крал се движел по улиците с велосипед. Това спомняне ме отпрати към нашето Народно събрание и доста честото подновяване на депутатските мерцедеси. Оттам пък ми дойде на ум за почти всекидневните командировки на държавните ни ръководители не само до Брюксел, но и до всевъзможни дестинации, както му викат сега туристите. Дипломация въртим - ще ми отговори някой. А на мен ще ми бъде трудно да се съглася, защото от предимно рекламната цел, с която се правят тези прекалено много екскурзии, едва ли има някаква полза бедният ни и гладен народ.   
Впрочем няма нищо лошо в това да използваме всички случаи, при които може да се каже някъде извън границите ни добра дума за красивата ни, богата на природа и история страна, дори когато повод за това е неоспоримата популярност на Христо Стоичков например. Но България е родила и хора на духа като поета Никола Вапцаров. Не случайно по света, включително в държави, които нямат нищо общо с комунизма, бяха преведени редове, написани от гения, разстрелян като борец против фашизма, за да събудят у много хора с вълнение и почит.
Но не и у Цецка Цачева. Във вестникарска информация чета, че "Председателката на Народното събрание отказа предложението на Коалиция за България депутатите да почетат паметта на големия поет Никола Вапцаров по повод 70-годишнината от неговия разстрел". Повод за този отказ е фактът, че "българската история е изпъстрена с имена на много светли личности, които са направили немалко за нас" и според видната държавничка не е редно всеки ден да има по няколко чествания на такива годишнини... Защото според Цецка Цачева всеки ден се раждат или загиват в името на светли идеали поети като Никола Вапцаров, признати от целия свят, но пренебрегнати в родината им. За съжаление това не е първият акт, с който са подценявани у нас рицари на духа като Вапцаров.  Цялостната политика на днешното правителство е някак неусетно, негласно да подценява и пренебрегва хората на науката, литературата и изкуството и да оставя тяхната дейност на най-заден план. Освен в случаите, но те рядко се уцелват, когато някой жест към тях може да бъде използван за пропаганда на днешното ни благоденствие и успехи.
В друг вестник чета за неимоверното разрастване на Съюза на българските писатели. В дописката се казва, че това "разкри сензационно бившият зам.-председател Петко Братинов". Твърде големият брой на приети в тази писателска общност пишещи е истина. Но е истина също, че иначе не бездарният поет Петко Братинов, който напоследък много се загрижи (със статии във вестниците) за най-старата организация на колегите си не е бил никога неин заместник-председател. На неотдавнашно събрание той се кандидатира за председател, но получи една шепа гласове (четирийсет и няколко), а това може да се обясни с факта, че от фаворит на председателя изведнъж той се превърна не само в негов опонент, а в необяснимо защо лют враг. Колкото до влизането на прекалено много членове, някои едва ли заслужаващи, в Съюза на българските писатели, приемал ги е управителният съвет, в който Петко Братинов от дълги години е постоянен член.
Бях си написал на листчето и други новини, заслужаващи разсъждения върху тях, но първо, мястото ми се свършва и второ, мисля си, че едва ли има смисъл да споделям с невинните читатели разни уж дребни поводи за моите лични ядове и притеснения. Де да бяха само лични! И да не бяха толкова много! "Живот ли е, да го опишеш" - беше казал големият поет.