Старите писатели

    При малко повече деликатност от моя страна можех да напиша не "старите", а "възрастните", но това нямаше да ги подмлади, колкото и приятелско да е чувството, което ме е карало да им се обаждам по телефона (а и понякога да навестявам някого от тях). Всички те с радост приемат първите ми думи, казани в слушалката "Здравей, Найдене, обаждам ти се без повод!" или "Здравей, Лианче, звъня, ти ей така, без специална причина!" (Става дума за Найден Вълчев и Лиана Даскалова).
Особено съм затруднен, обаче когато се обаждам на Леда Милева, защото като лют бранител на българския език държа на звателния падеж, а Ледо звучи грубо, пък Леде не ми позволяват възпитанието и уважението да го изрека. Много лесен ми е Анжел Вагенщайн със съкращението Джеки, което не изисква падеж. Той с неговото силно чувство да хумор винаги използва псевдонима ми Дядо Пънч и ми вика "дядо", като се прави, че забравя единайсетте години, с които ми е батко и факта, че ме знае от дете и е изиграл важна роля в професионалното и идейното ми ориентиране.
Поне за десетина петнайсет от каките и батковците писатели мога да кажа, че съм научил по нещо от тях или съм запазил във вече не толкова свежата си памет приятни спомени. Връщам се към Найден Вълчев, защото след няколко дни (на 30 този месец) той има рожден ден и закръгля 85 години. Моето приятелство с него е предлитературно. Познавам го още като кандидат-зет на голямата ни театрална фамилия, когато жена му Минка Долапчиева беше студентка (после и преподавателка) по актьорско майсторство. Сега ходя у тях да пием чай и четем новонаписани редове. Найден е автор на много нежни стихове - свои и чужди (като преводач) и на чудесни мемоари, но тук реших да пиша не за писателите, а за хората от това съсловие. Пък Найден е човек и половина.
    Скоро бях на гости у голямата ни поетеса Лиана Даскалова. Четохме заедно моята бъдеща книга "Гатанкова енциклопедия" и като подхвърлих, че може да ми стане редакторка и да съчини предговорче, тя веднага започна да обмисля какво ще пише там. А преди години Лиана беше харесала и думата ми "приспивалки", хвалеше ме за нея и за стиховете, носещи това определение.
    Когато бях съчинил само стотина гатанки, показах на друг ветеран на детската ни литература - Иван Кръстев, няколко цикъла с питащи малчуганите куплетчета. Пазя листовете с неговите написани в полето оценки "Браво!" и "Чудесно!", както и точните полезни поправки, които ми беше препоръчал. Помня възторга си, когато го открих (чрез книгата "Синята камина") и като поет за възрастни. При срещи или по телефона той винаги вместо "Здрасти" ми казва "Ти си голяма работа" и тези много пресилени думи не веднъж съм си спомнял в моменти на негативна самооценка.
    Като изключим гонещата столетието поетеса Надя Неделина (с която за съжаление на съм близък), с най-много години могат да се похвалят и връстниците на Иван Кръстев, големите Леда Милева и Валери Петров. За тях съм писал не веднъж, но не мога да не разкажа и тук по един запазен в сърцето спомен. Като редактор  на списание "Славейче" реших да отпечатам позабравеното пълно с човещина стихотворение на Валери "Под луната" (за едни котета). Препрочетох го пак и изведнъж гледам  авторът допуснал (противно на езиковата си прецизност) едно "мекане". След кратко колебание се обадих на магьосника на словото с въпрос-предложение "Не може ли не така, а онака?" Чакай малко! - вместо да се обиди, ми каза Валери и ми продиктува негов чудесен вариант без мекане. Бях нов като редактор в литературата за деца и когато някой друг автор ми вдигаше пара в защита на своето, аз го респектирах с думите, че съм искал поправка дори от Валери Петров...
    За Леда ще разкажа друг от многото случаи, съпътстващи дългото ни приятелство, в което под нейно око драматургът Панчо Панчев стана и писателят за деца Дядо Пънч. Бяхме на среща с малчугани в едно читалище и аз освен един от двамата гости бях и водещ. Леда седеше на стол зад масичката, аз стоях (с част от стъпалата си във въздуха) на предния край на извисената метър над залата сцена. Когато свършихме, Леда въздъхна с облекчение. През всичкото време тя се тревожела да не падна от сцената в салона. Такива са писателите човеци.
Иска ми се да споделя по няколко думи и за други литературни каки и батковци като Катя Воденичарова, Кольо Георгиев, Наковски, Антон Дончев, и още някои, но ще го направя, още следващия петък, ако в редакцията не възразяват.