Помилван от две музи

Вече неведнъж писах за старите писатели (на групи или поотделно), а междувременно и по-младите стигнаха до юбилейни годишнини. Един от тях, "младите", е моят приятел - поетът и драматургът Петър Анастасов, който утре навършва седемдесет.
Не бих си позволил да занимавам читателите на вестника с рождения ден на някого само защото ми е добър приятел. Но Петър Анастасов е заслужил моето, вашето и на цялото ни общество внимание с литературно творчество на поет и драматург, което е безспорно. По количество на произведенията си (като автор на стихове и на театрални пиеси) той отстъпва на мнозина от своите трудолюбиви и високопроизводителни колеги. Неговото "трудолюбие" се изразява в дълбочината на художественото му мислене, в богатата и оригинална образност, която "открива" в уж обикновени неща, в прецизността, с която са белязани всеки куплет или реплика, излезли изпод перото му.
Когато за първи път прочетох негови стихове, не ми се вярваше, че автор им е скромният съученик от руската гимназия на станалата после моя съпруга Яна Маркова. И се заредиха (не особено често) лиричните му сборници: "Зимна нежност", "Тройно огледало", "Площад на хълма", "Както те обичам", "Единствено безсмъртие любов", "40 стихотворения", "Този черен бял свят", "Хубава и проклета си"...
    Не се изненадах обаче, когато се появи първата му пиеса "Обещай ми светло минало!" Защото при подчертаната лиричност на стиховете му в тях се криеше и някакъв драматичен заряд. Чувствителното сърце на поета-лирик се вълнуваше и беше не по-малко отзивчиво към редица важни обществени проблеми, за които стихотворните куплети се оказваха тесни. Разбира се, мога веднага да се самоопровергая, като цитирам следното негово четиристишие:
Безплодно красноречие, тиради -
порой от гласове, а няма глас.
Огласяме салони и площади -
с народа сме, но той дали е с нас?
И този въпрос е зададен не сега, а преди няколко десетилетия...
    След първата си драматургична творба "Обещай ми светло минало!" Петър Анастасов остава верен на театъра. През годините следват пиесите му "От сняг помилвана душа", "Голям колкото малка ябълка", "Четирите посоки на света", "Църква за вълци", "Живите от мъртвата махала". По мое лично мнение (но нека се опита някой да ми се противопостави с конкретен пример!) "Църква за вълци" е най-стойностната български пиеса, написана след така наречените демократични промени у нас. Тя разнищва безмилостно душите на героите, подложени на изкушенията на времето или запазили нравствената си чистота въпреки всичко. За радост на телевизионните зрители сюжетът на пиесата беше разгърнат и в дванайсет части за малкия екран, където на фона на многото направени по световната криминална кройка (шаблон) сериали, вълнуваше с типично нашите, и то днешни, герои и проблеми. Да не кажа голяма дума, но за мен някои моменти от пиесата за сцена и от разширения й вид - за телевизия, родеят с образците на националната ни проза, претворяваща селото. А някои от темите  (например алчността, властта на парите над морала) ни връщат в годините от първата половина на миналия век. И заедно с пороците на времето и хората Петър намира и в тази и в други свои пиеси място за човещина, за надежда...
    Изкушавам се да разкажа и един спомен. Връща се той от чужбина, където беше на някаква специализация, обажда ми се и ми определя среща при храм-паметника Александър Невски, където може да паркира. Тогава живееше в Пловдив. След сърдечната ни среща отваря багажника на москвича си ми връчва някакъв кашон. Аз на свой ред му подавам пакета, който нося под мишница. В неговия кашон имаше руска сгъваема масичка за сервиране, а в моя пакет - чешки велурени панталони. Поръчали сме си (всеки да донесе на другия) тези дефицитни тогава у нас стоки, и сме забравили. Но беше забравил само онзи, който е поръчал, а не и който е приел поръчката на приятеля си. Много се смяхме.
И понеже май повече писах за драматурга, отколкото за поета Петър Анастасов, ще завърша с още един негов куплет:
А сега ще запаля цигара от горест,
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда...