Думи, звуци и багри

Те са навсякъде край нас - и думите, и звуците, и багрите. Имам предвид не само онези звуци и багри, с които ни дарява природата, а и музикалните тонове, изразно средство на композиторите, както и живописните багри, тоест онези, с които си служат художниците. Знам, че е пресилено да ги делим - често в една натурална песен на славей или друга пойна птичка има повече музика, отколкото в някой претенциозен запис, който ни се предлага на естрадния пазар, както и в една природна гледка често можем да намерим повече живопис, отколкото в някоя нарисувана картина. 
С думите е по-друго. Те са привилегия на човека (всесилната природа не може да произнася думи), дори когато казаното в емоционални моменти или поради слабо възпитание не му прави чест със съдържанието и смисъла си. И все пак според теорията и житейската практиката думите са водещите.
Повод да разсъждавам на тази тема и да напиша долните редове ми даде едно неотдавнашно предаване, което слушах по радиото (то май искаше да бъде хумористично) и ми направи впечатление, че, за да следя произнасяния текст, са необходими особени мои усилия и пак не чувах всичко. Разказваше се някакъв вариант на приказката за снежната царкиня, а след нея и нещо като фейлетон. Голяма част от казаните думи обаче трудно и не винаги стигаха до ушите ми (а инак съм добре със слуха). Защо тогава? Защото твърде силна беше придружаващата прочетеното музика, която навярно искаше да създаде някаква подходяща атмосфера.
Сякаш липсваха режисьор или редактор, които да дозират музикалния съпровод (или да преценят, че той често изобщо не е нужен) и да не му позволяват да заглушава авторовите думи и предполагаеми мисли.
Занимавам ви с този на пръв поглед незначителен въпрос, защото съм сигурен, че много пъти скритият зад някаква музика текст не успява да стигне до слушателите, дори да е важен. Неотдавна добър артист, в случая рецитатор, прочете пред радиомикрофона чудесни стихове от Дамян Дамянов. Тяхната музикална "украса" обаче ги захлупваше доста плътно и пречеше да се насладим на поезията.
Като чете тези ми критични слова някой ще си помисли, че не обичам музиката. Напротив. За мен тя е най-великото изкуство (тук включвам и литературните жанрове) и дори когато съм уморен, си почивам най-добре като слушам музика. Може би е така, защото като отида на театрално представление или чета книга, без да искам започвам да правя разни професионални анализи, а в сферата на музиката нямам никакви излишни знания и всякакъв мой анализ е невъзможен.
Това не ми е попречило да се явявам автор (или съавтор заедно с поета Владимир Башев) на редица текстове (либрета) на музикално-сценични произведения. Техни композитори са Любомир Пипков, Александър Райчев, Виктор Райчев, Петър Ступел, Тончо Русев, Георги Костов и други. Особено близко и плодотворно е било сътрудничеството ми с Димитър Вълчев, превърнал няколко от пиесите ми за деца в мюзикъли. Композиторите обаче са уважавали авторовите куплети, а не са пречели да се възприеме смисъла им.
Подобно положително отношение се наблюдава и от страна на художниците илюстратори към текстовете на книгите. Това е особено важно при оформянето на книгите за деца. Точно там обаче някои илюстратори си приписват ролята на главатари и волно или неволно подценяват ролята на думите. А като изключим някои чисто забавни издания (книги, книжки да оцветяване и албуми), в които художниците са свободни да рисуват каквото си искат, при книгите, които имат претенция за литература, (независимо от предназначението им да радват децата), такова отношение е недопустимо. И въпреки това съществува. Тук трябва да кажа, че както между композиторите, така и сред художниците имам много приятели, които ценя и уважавам - тях и тяхната работя.
И все пак добре е да се знае, че и музикалният оформител в радиото (композиторите не са виновни в цитирани по-горе случаи, те са виновни, когато сами си пишат нескопосаните текстове), и илюстраторът на книги напразно смятат своето участие за главно, а себе си за началници на писателите. Превъзходството си те могат да покажат в самостоятелни концерти и изложби в съответните зали и галерии.
Пиша горните изречения в защита на думите (на словото, особено художественото), не само защото през май са събрани много книжовни празници, а и за да напомня неоспоримата стара истина "В начале бе слово".