Кореспондентът

Журналист, който поне за кратко не е бил кореспондент, да знаете, много е загубил. И за това причините са най-малко две. Първата е, че кореспондентът се докосва до всичко в заобикалящия го свят - от икономиката до спорта, от политиката до бита, от местното самоуправление до културата и пр. И в някакъв смисъл е всестранна личност (ако е личност, естествено). Втората е, че кореспондентът има повече свободно време, защото не е обременен с ръкописи и редакторска работа, и ако използва пълноценно това предимство, може да ври истински в котела на живия живот и от общуването с хора от различен калибър да оплодява непрекъснато творчеството си. Илия Борисов най-пълно покрива представата, може да река дори "идеала", за кореспондент на вестник, и това няма да са думи на юбилеен възторг, още повече че бай Илия, както го наричаме, не е от тия, които не знаят цената на похвалата и укора.
Той носеше три десетилетия тежкия кръст на кореспондент на "Работническо дело", опита и от меда, и от жилото на партийния орган. Авторитетът си на журналист бай Илия градеше не заради това, че беше човекът на "Дело" във Враца и окръга, а с публикациите във вестника - информациите (това, което наричаме помежду си дописки), кореспонденциите (някога имаше и такъв вестникарски жанр), интервютата, репортажите, очерците и пътеписите, в които, дори свързаните с официални събития, той не забравяше хората - неговите съграждани или съселяни. Илия Борисов е човек от оная порода журналисти, които не биха могли да гледат съседите си в очите - ако украсяват, лустросват събитията и явленията, ако злоупотребяват с фактите, ако се доверяват на измислици, ако не търсят истината. Затова неговото журналистическо и публицистично творчество, ако се събере вкупом, би се превърнало в истинска, реална история на Врачанския край в последните петдесет години. Неслучайно книгата за 80-годишния му юбилей е онасловена "Врачански летописи".
Спецификата на кореспондентската професия не превърна Илия Борисов в журналист пенкилер. Трудно е едно перо да бъде вещо във всичко, но той успяваше да пише по всички теми компетентно - за атомната централа и "Химко", за Ботевите празници, за селското стопанство и кметските проблеми, за образованието и културата...
Противоядието за това бяха неговият талант и задълбочеността, с която като изследовател подхожда към темата. А още повече, перото му е с писателска осанка. Белетристичната му дарба се прояви най-ярко в пътеписните очерци за Черепишкия манастир (където търси и дирите на Иван Вазов), за Вратцата, за Рашов дол, за изчезналото селище Коритенград, за Ритлите, за Люти брод и др. Илия Борисов е от тия журналисти, за които казваме, че е роден за занаята. Той и до днес си остана истински, перото му не остава сухо.
Май не съм хванал пряка пътека към юбиляря, а съм се залутал по завоите с подробностите около нашия занаят и кореспондентството, вместо да се изправя срещу този светъл, прям, открит, благ,  сговорчив, мъдър и трезвомислещ човек, и да го прегърна братски от името на неговите колеги в "Работническо дело" и ДУМА, а преди това - от "Граничар", "Народна младеж" и "Отечествен зов", а и от името на цялата българска журналистическа колегия, и да му благодаря за достойно извървения житейски път и огромното му публицистично и журналистическо творчество. Никой не ме е упълномощавал да правя това, но знам, че за бай Илия няма да се намери човек, който да се противи на моето желание да го поздравя от всички.
Стане ли дума за Враца, първото, което ми щуква в акъла, е Илия Борисов. Той беше човекът на този северозападен край в управата на СБЖ - 25 години бе председател на дружеството на врачанските журналисти. Славата на някогашния знаменит Клуб на дейците на културата в града е неотделима от усилията на бай Илия, който 15 години ръководеше този клуб. След "нежната революция", както изопачено наричат "промяната", той не загуби своя авторитет и влияние на журналист и общественик, макар че не изостави идеите си, както направиха дори някои партийни велможи. Може би, защото е човек на принципите и винаги е мислел и действал за доброто на своя град и родния си край. И го познава повече от историците и музейните работници. Чувал съм похвални думи за бай Илия от всички кметове, те не бяха от един цвят, от дядо Калиник, от местни общественици, развяващи различни партийни знамена, от врачанските журналисти, от приятелите му, а той е богат на приятелства и почитателите на неговото творчество също са много. А това е богатство, което не се придобива току-така.