Когато силиконът заговори, как съвестта заглъхва

И на този Първи май не се чу добра дума за хората на труда. Не от синдикатите и някои от партиите. А от онези, които забогатяват от незаплатения човешки труд. От бизнеса. Не от всички работодатели, разбира се, но от повечето, особено от големите акули.
Дотам стигнаха нещата, че спестяването на добрите думи вече е най-малката беда. Все повече и все по-дразнещи стават случаите, в които поредният хитрец на прехода изумява с липсата на какъвто и да е социален такт. Като онзи отдавна недолюбван, най-меко казано, банкер, който ни призова да благодарим на Бога, че внуците ни берат портокали в Испания, а не секат дървета в Коми. От Евереста на сегашната си заплата сигурно трудно проумява, че някога за четири години в Коми си купуваха жилище и кола, а сега за същото време в портокаловите плантации просто преживяват. А от низините на предишното си поприще не е успял да схване, че дървосекачите ни в Коми бяха защитени от държавата ни с договори, а не оцеляваха поединично като берачите на портокали. Че срещу труда им България получаваше при изгодни условия огромни количества дървен материал, с което бяха предпазени от опустошаване нашите гори. Докато работата в портокаловите градини няма как да спре нито обезлесяването у нас, нито ръста на които и да било цени. Защото това си е труд в полза на съответните страни, а не на нашата.
В началото на прехода към повторния български капитализъм бизнесът не се месеше пряко в политиката. Стоеше малко встрани, подпомагаше финансово предизборните кампании на една или друга партия, подкрепяше, в повечето случаи - негласно, някой кандидат за кмет или депутат, търсеше лобита за успешно участие в приватизацията, за кредити при изгодни условия, за промяна на някои закони или за влияние върху изпълнителната власт. С течение на времето голяма част от тези играчи си повярваха, че дължат замогването си на собствените си качества, а не на хищническия начин, по който им бе позволено да прехвърлят създаденото от народа богатство в собствените си ръце. Придобиха самочувствието да влязат лично в политиката. Защо им е да подпомагат кампаниите на някой кандидат за депутат или кмет, след като могат да го правят за себе си. Внушаваха, че щом самите те са съумели да станат богати, ще успеят да сторят същото и с обществото. И хората ги избираха, водени и от копнежа най-сетне да заживеят по-добре, и от заблудата, че богатите, ставайки част от политиката, поне няма да крадат, за разлика от разчитащите на заплата, които едва ли ще устоят на изкушенията.
Част от бизнеса до такава степен се загнезди в парламента и общинските съвети, в централните и местните администрации, в партиите, че вече трудно може да бъде прогонена. А на онези избиратели, които от доста време нямат дори за себе си отговор защо това трябва да се случи, е добре да се припомни споделеното от оня министър, бивш и бъдещ, че напуска парламента, защото не може да си храни семейството с депутатската заплата. Същият, който на въпроса как тогава хората с доход от 400 лв. да си плащат сметките за ток, цинично заяви, че невинаги е имало ток. И който със сигурност пак ще е министър, и то не заради заплатата, както вече знаем. Тогава заради какво? Наивните ще кажат, че е заради чувството за дълг, но реалистите ще са наясно, че е заради възможностите, които дава постът. Това е скритият мотив и за бизнесмените, отново с уточнението - не за всички, да се втурват в политиката. Едно е да си отвън и да търсиш лоби за някоя законова промяна, като безумните баталии срещу сливането на почивните дни например, пък друго си е да си вътре и собственоръчно да напишеш законопроект. В колегиална среда шансовете му да бъде приет значително нарастват.
Сливането на бизнес мераците със законодателните възможности нямаше да е толкова драматично, ако работодателите действаха с мисъл и за онези, които създават богатството им - хората на наемния труд. Има и такива предприемачи, не е като да няма. Но в много от случаите частнособственическият интерес е водещ, и то по безогледен начин. Неслучайно за четвърт век станахме страната с най-голямо социално разслоение в целия ЕС. Което означава, че и експлоатацията тук е най-висока. Може би защото е мотивирана от ламтежа за паразитно изразходване на придобитото богатство, вместо примерно за реинвестиране или за социални дейности.
Заседналият в подвижните пясъци на сладкия живот бизнесмен няма да плати заплати и осигуровки, но ще купи кола за сто хиляди на някоя силиконка. Тя му е по-важна от онези, които подлага на извънреден труд. Зашепне ли му силиконът, съвестта му заспива. И подхожда към работниците и служителите си като към говорещи оръдия на труда, каквото е било отношението към робите в епохата на Аристотел. Само че сега е ХХІ век и на модерното робство трябва да се сложи край. Колкото и част от бизнеса да се опъва.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info