Църквата "Майка България"

Всъщност тя се нарича "Св. Атанасий" и е строена през 1836 г. Строили са я дебърски майстори и това си личи, защото остатъци от могъщите й зидове все още се държат, въпреки че повече от половин век редовно я заливат водите на язовир "Копринка" и клони на могъщи чинари я пробиват и обгръщат също като в онази песен за стройната Калина. Изписвана е от известния зографин Петьо Ганин, макар днес по зидовете да има повече вулгарни надписи, нежели божии образи. Когато язовирът събере в чашата си малко повече от 145 млн. куб.м вода, черквата се покрива, също като в онзи филм "Покаяние", който преди близо 30 години разклати заспалата ни съвест с въпроса на бедната старица: "Защо трябва да има път, който не води към Храма?"
Бях с приятел от телевизия и колежка журналистка и много исках да им я покажа, за да се убедя сам, че това не е сън. Че времето, когато я видях преди десетина години, не е част от кошмара, в който вече живеем. Не че беше част от кошмара. Напротив, беше си жива истина.
Църквата си стоеше такава горда, както са я замислили дебърските майстори, с кулата за черковна камбана, онемяла, защото самата камбана вече я нямаше. Обикаляхме и се промъквахме през зидовете и със страхопочитание гледахме църковната пустота, осеяна с дървета и храсти. И тогава си помислих за миналото на Храма, който сигурно помнеше очите на всички деца, жени и старци, напетата стъпка на здравите мъже и голобрадите скули на плахите момчета, преминали пред всичките пет войни и оставили костите си далеч по чужди земи.
И в този миг нарекох в себе си този Божи храм - Църквата "Майка България".
Така е, но всеки храм прилича на своя народ. Тази църква, останала сама в полето, давена от водите на язовир, съвсем ми заприлича на бедния и многострадален български народ, който, въпреки че неведнъж беше клан и лъган, остана също като този храм, опустял без децата си, обран от крадци и засипан с талазите мътни води на кощунството, на собственото иноверство.
Защото какво друго, освен иноверци, са онези, които допуснаха собствения си народ да се гърчи така, сякаш са чужди племена. Тези иноверци днес се крият в партии с горди имена, които също като еничари обикалят за кървавия данък. Сякаш вече не са ни обрали всичко, та посягат и на децата ни, които, отвратени от самите нас, започват да живеят сред секс и наркотици... може и рокендрол.
Храмът отдавна е съборен и само от време на време изплува като тяло на удавник, за да ни разкаже, че трябва да има и нещо друго. Дали това ще бъде вяра в Бога, обич към ближния или просто малко съвест, ще разберем, ако прекрачим вратите на Храма. Само че по пътя за Храма бавно преживят селските говеда. Даже без говедар, защото си имат електронен пастир. С електрическата си пръчка той ги пердаши по инстинктите и те се трупат на стадо. Ще излязат свободни само веднъж - по пътя за кланицата.
Номер 5 или 12 все тая...
Такива работи...