Вълко Червенков в кривото огледало на един псевдоисторик

Крум Василев

С първите три тома на своите "Български хроники" поетът-драматург Стефан Цанев, превъплътил се в "историк", учуди мнозина с невероятното си умение да чете някои страници от историята на България така, както дяволът чете Евангелието. В неотдавна излезлия четвърти том с този свой талант той надмина и себе си, и дявола. Но вече никого не изненадва. Предварително се знаеше, че периодът след Девети септември 1944 г. ще му разкрие широк простор, за да развихри и фантазията си, и бетонния си антикомунизъм.
Заемайки се, както той подчертава, "да напише сам цялата история на България", Ст. Цанев безспорно е положил огромен труд. Дори да приемем като поетична хипербола твърдението му, че за да напише първия том, прочел 40 000 страници, а като приближил нашето време, страниците се увеличили "в геометрична прогресия", пак заслужава едно голямо "Браво!". За прочетеното. А за написаното? Тук работата е по-сложна, отговорът, както се казва, не може да бъде еднозначен. Мнозина го аплодират бурно. Но и мнозина откриват, че част от поднесените от него уж исторически истини са си чисти инсинуации. Ако на някого това понятие звучи твърде силно, може да го замени с "непозволени волности". Авторът не крие, че си ги позволява. В предисловието към том трети той пише: "Моите "Хроники" не са исторически научен трактат, а поема и неправомерни са упреците за непозволени волности" .
Хитро измислено. Хем "История на нашия народ", както пише с едри букви на корицата на всеки том, хем "Поема", както пък пише на всяка титулна страница. Ни рак, ни риба. Но поради умението на автора да поднася на читателя духовна храна, умело гарнирана с вкусни литературни подправки, не са малко онези, които я поглъщат жадно.
Написани четивно, с майсторство, рекламирани седмици подред като "най-търсените книги", четирите "Поеми", всяка от които е равна (по страници) на Омировата "Илиада", вече са се разположили трайно по рафтовете на частни и обществени библиотеки. А се намират и учители, които ги препоръчват на своите ученици като помощна литература по история. Може ли някой да изчисли

колко фалшификации покрай истините

пробутва авторът под формата на "волности"? Истините той смесва умело с волностите, т.е. с измислиците, без да маркира по някакъв начин последните. И доверчивите читатели, особено младите, за които 45-те социалистически години са непознато далечно минало, приемат всичко за чиста монета.
Подменяне на историята? Да. Съзнателно и целенасочено. Но в Наказателния кодекс подобно престъпление не фигурира. А бялата хартия търпи всичко.
Бялата хартия е понесла и едно, бих го нарекъл върхово, издевателство на Ст. Цанев. В предисловието на 4-ия том той отпечатва подчертано, с тлъсти черни букви, а на корицата повтаря с още по-едър шрифт следното: "Най-страшното престъпление на комунизма бе това, че превърна целия наш народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници".
Да оставим настрана, че в България никога не е имало комунизъм, т.е, комунистическа обществено-икономическа формация. Имало е само власт, доминирана от Комунистическата партия, а това са различни неща. Но как може да се твърди, че целият наш народ е бил превърнат в народ от страхливци, лицемери и двуличници?! Броят на двуличниците бе голям, но значително повече бяха онези, които вярваха на новата власт и я подкрепяха искрено, а не лицемерно. За това могат да се приведат неопровержими доказателства. Пък и голяма част от искрените поддръжници на социализма са живи и днес.
Защо Ст. Цанев така настойчиво се опитва да наложи клеветническата си теза, че всички,

целият народ са били лицемери и двуличници?

Само за да очерни "комунизма" ли, каквато очевидна главна цел преследва с книгата си? Мисля, че той има и друга, твърде важна за самия него подкладка: като твърди, че всички са станали лицемери и двуличници, опитва се да омаловажи и оправдае своето собствено, твърде известно лицемерие и двуличие.
В книгата си той съобщава, че фамилията му е пострадала от новата власт: кръчмата на дядо му, в центъра на родното му село Червена вода, Русенско, била превърната в партиен клуб, четирима негови родственици "потънали в затворите и лагерите", а леля му станала "горянка" и загинала. Тя, очевидно, е била доблестна жена, щом се е решила да жертва живота си за своите идеи. Тази човешка добродетел Ст. Цанев явно не притежава. Той е избрал пътя на приспособяването. И тръгва нагоре по стълбицата, за да стане инструктop на ЦК на ДКМС, студент-стипендиант на "комунистическата" българска държава в още по-комунистическата Москва и т.н. Не му липсва нито трудолюбие, нито талант, утвърждава се като поет и драматург, през 1970 г. посвещава възторжени стихове "На чекистите" и на железния Феликс Дзержински... За да покаже веднага след промяната през 1989 г. истинското си лице на злостен антисоциалист и антикомунист. Четвъртият том от неговите "Хроники" е върхът на тази незнаеща граници злост.

* * *
Нямам намерение да пиша рецензия на книгата. Ще взема отношение само по някои места от онези нейни страници, които авторът е посветил на Вълко Червенков и неговото време. Познавах този български държавник отблизо, бил съм негов политически помощник от средата на 1951 до 1959 г., когато той беше председател и зам.-председател на Министерския съвет. Не мога да се съглася с фалшифицирания му образ, нарисуван от Ст. Цанев, не мога да се примиря с

отричането и очернянето

на онова, което България постигна през онези години.
Още на първата от страниците, посветени на В. Червенков, Ст.Цанев "хваща бика за рогата" със следния "откривателски" удар: През 1925 г., осъден в България на смърт, В. Червенков емигрира в СССР "където, казват, бил вербуван за агент на НКВД под псевдонима Спартак". "Казват"? Къде и кой го казва - на улицата ли, в кафене ли някакво, Цанев не пояснява. Харесал си хитрата и удобна за историк като него думичка "казват", той пише по-нататък че, когато през 1945 г. Георги Димитров се завърнал в България, Сталин възложил на съветски агенти да следят "всяка негова крачка и всяка негова дума". И Ст. Цанев прави своя пореден удар: "Казват, че най-зорко го следял зет му, агентът Спартак".
Вълко Червенков бил таен агент и шпионирал Георги Димитров, човека, когото обичаше синовно и уважаваше безкрайно! Трябва да притежаваш свръхразвинтена фантазия и свръхбезочие, за да напишеш такава нелепост. Очевидно Ст.Цанев притежава в излишък тези две незавидни качества. В книгата си той дава още много доказателства за това, на всички да се спра е невъзможно.
На доверчивите си читатели Ст.Цанев поднася например следната стопроцентова инсинуация: "По директива на агента Спартак бяха създадени лагерите на смъртта в България". Историческата истина е противоположна: по инициатива на министър-председателя В.Червенков със заповед С-233 от 19 септември 1953 г. лагерите в България, създадени от правителството на Кимон Георгиев в съгласие с подписаното през октомври 1944 г. примирие, са закрити. Отново биват открити по времето на Тодор Живков. Твърде голям и важен е фактът, че лагерите са закрити от В. Червенков, този факт няма как да бъде премълчан от Ст.Цанев, след като им отделя цяла глава от трийсет страници (докато за лагерите, създадени от монархофашистите преди Девети е отделил словом и цифром пет реда!). И, между другото, колкото е възможно по-незабележимо, споменава: ..."лагерите бяха закрити от Червенков през 1953 г." По-незабележимо, защото фактът никак не се връзва с инсинуациите за "агента Спартак".
"Волност" след "волност", т.е. инсинуация след инсинуация - в книгата на Ст.Цанев те нямат брой. Защо ли? Отговорът се съдържа в тълковния речник на българския език, където след думата инсинуация е обяснено: "лукава измислица, пакостно внушение с цел да се оклевети или опозори някое лице" .
Ето как започва една от главите в Стефан-Цаневата "История": "Вълко Червенков се беше свил на две в бронетранспортьора и наблюдаваше през люка сражението". По-нататък авторът обяснява, че втори ден 13 000 войници и милиционери се опитвали да унищожат стотина обкръжени горяни в Сливенския балкан, но "убили само 30-40, другите избягали".
Показвам напечатаното на запасния генерал П.Д., който от 1950 до 1960 г. е бил офицер в щаба на армията в Сливен. Питам го какво вярно има в написаното от Ст. Цанев. Отговорът: "Нищо вярно, пълна измислица. Никога в Сливенския балкан не е имало "стотина горяни", никога дори и един взвод от армията не е участвал в преследване на появила се тук или там групичка от неколцина нелегални, това беше работа на милицията. Никога през тези години В. Червенков не е бил в Сливенския балкан, а качването му в бронетранспортьор е глупост, защото по онова време в България още нямаше бронетранспортьори".
Коментарът, както се казва в такива случаи, е излишен.
Понякога Ст. Цанев придружава инсинуациите си с

истински словесни диверсии

Ето един характерен пример за този негов похват. Всеизвестно е, че по времето, когато В. Червенков ръководеше страната, беше разгърнато огромно строителство. Да премълчи това Ст. Цанев не може. И на три страници той изброява една част от построеното. Тук не мога да цитирам тези страници, ще приведа извадки.
"Само за 5-6 години, от 1950 до 1960", пише Ст. Цанев, "бе извършено нечувано масивно грандиозно строителство: повече от 30 тежки промишлени предприятия, прокарани бяха хиляди километри шосейни и асфалтови пътища, построени бяха мостове, тунели, десетки язовири и напоителни системи, влязоха в експлоатация 9 топло- и 17 водноелектроцентрали; в Добруджа, унищожавана от суховеите и виелиците, бяха засадени уникалните полезащитни пояси, които преградиха пътя на ветровете и превърнаха сухата степ в плодородна земя - това само да беше направил Червенков, друг паметник не му трябва" - не сдържа възхитата си Ст. Цанев. И продължава да изброява: "Разрушеният от бомбите център на София бе доразрушен и там се изградиха гранитните сгради на Партийния дом, на Министерския съвет, на президентството, на ЦУМ и на хотел "Балкан", бяха построени Народната библиотека, съвременната сграда на Софийската опера, Полиграфическият комбинат "Д. Благоев", Националният стадион "В. Левски", двете крила на Софийския университет, започна се топлофицирането на София; въведено бе безплатно медицинско лечение; след 560 години бе възстановена Българската патриаршия" - и т.н., и т.н. Повтарям - цитирам частично изброеното от Ст. Цанев. Накрая той възкликна: "Човек наистина може да се диви - как е постигнато всичко това, с какви средства, с какви физически сили?"
Предполагам, че читателите на четвъртия том на "Хрониките", като са стигнали до това място, са си казали, както си казах и аз: "Е, най-после Ст. Цанев започна да описва нещата обективно!" Но щом обърне следващата страница, читателят разбира, че замисълът на автора е съвсем друг: като разкаже какво огромно строителство е извършено по времето на Червенков, да покаже

какъв жесток фараон бил той

как принуждавал всички граждани на България да дадат "задължителен доброволен труд", в противен случай ги подлагал "на репресии"! "По този начин Червенков превръщаше цяла България в едно огромно трудово-възпитателно общежитие, сиреч - в концлагер!" - заключава Ст. Цанев. И за да не остане у никого съмнение, че той не прави скрита комунистическа пропаганда, като описва грандиозното някогашно строителство (може някой да го заподозре, нали по онова време е бил комсомолски инструктор!) - Цанев приковава фараона-злодей Вълко Червенков на позорния стълб с най-големия си гвоздей: "За държавата ни той беше нещастие". За още по-сигурно главата, в която описва "концлагера България" от 1950 до 1956 г., е озаглавил "Българският фараон Вълко Червенков" .
Мисля, че и тук коментарът е съвсем излишен. Не мога все пак да се въздържа и да не отправя един въпрос - не към Ст. Цанев, а към жителите на Димитровград: Вие, синовете и дъщерите на нещастните "концлагеристи", които по времето на Червенков строиха този град, с какъв ум го нарекохте при телевизионното допитване "най-велик строеж на България през миналия век"? Не сте ли чели вие четвъртата поема на дълбокомъдрия историк Стефан Цанев, не знаете ли, че вашият град бил построен от робите на един безмилостен фараон?!
* * *
Вълко Червенков не беше ангел, а България по негово време не беше рай. Но по негово време, само 5-6 години след войната, България направи първите си широки и успешни крачки по пътя, който я изведе сред развитите страни в света. Икономика, култура, просвета, здравеопазване, социално дело - всичко беше в подем. Кой може да отрече това? Особено на фона на 20-годишния "преход", в резултат на който България се смъкна от 37-мо на 83-то място в световната класация на ООН. А има ли по-вярна атестация за ръководителите на една държава от резултатите, които тя постига!
Държавници като Вълко Червенков не са нещастие за България, а неин капитал, който трябва да се тачи. Но за това е нужна обективност, а не злобарска ненавист.
На 6 септември 2010 г. се навършват 110 години от рождението, а на 21 октомври - 30 години от смъртта на Вълко Червенков. По всичко личи, че още не е дошло времето той да заеме своето достойно място в най-новата история на България. Ще дойде! Колкото и авторите, които топят перото си в катран, да се силят да предотвратят това - няма да успеят. Има, слава Богу, и други автори, с тяхна помощ истината ще си проправи път. За нея воюваше цял живот родолюбецът Николай Хайтов. Уволняван и изключван през "годините на култа", той не само не се озлоби, а написа за 100-годишнината от рождението на Вълко Червенков следните думи: "Да знаят тези, които са го обичали и са се възхищавали от него, че е имало защо. А по-младите да запомнят името на този наш държавен мъж като един от най-честните и човечни хора, които е раждала нашата майка България."
Вярвам, че на везните на времето тези четири реда ще се окажат по-тежки от четирите тома "Хроники".