От колеги не се краде

Привиквам вчера Компирчето. Откак прибраха брат му – Големия компир – съм го зел на отглеждане. Уча го, възпитавам го, абе като мое дете го чувствам. Та привиквам, значи, Компирчето и го гледам строго:
- Компирче, ти ли отараши апартамента на депутата Карамаймунов?
Лапето гордо се наду като гайда:
- Аз! Не помниш ли, че ти дадох почти кило злато от бижутата на жена му?
- А! – викам. –  Това злато от него ли беше, бе?!
- От него! – кима Компирчето. –  От жена му, де!...
- Компирче – викам, – я се наведи!
Такъв шамар му забих, че и двете уши му дадоха заето, за малко да му отвеем кратуната.
- Що ме биеш, беее?! – ревна лапето. –  Нали ти дадох твойто? До грам!
Аз обаче, се едно нищо, щото, нали, провеждам възпитателна дейност, продължавам да питам:
- А вилата на оня банкер, как му беше името, ти ли я препипа?
- Да не ме биеш пак? – отстъпва крачка назад малкият.
- Ти ли беше, питам!
- Аз!
- Я се наведи!
И – шааат! – още един шамар.
- А джипа на митничаря Коцелиев ти ли го дигна?
- Ако пак ше ме биеш, нема да ти кажа!
Аз обаче – строг и справедлив:
- Я се наведи!
Компирчето се дърпа:
- Нема па да се наведа!
- Наведи се да не ставам!
Е, наложи се да стана.
И като го подбрах. Обаче не само бия, а му и говоря, щото, нали, възпитание провеждам.
- Колко пъти съм ти казвал, че в нашия занаят има морал! Ясно ли е?! От колеги не се крадне! Запомни, от ко-ле-ги не се крад-не!
Смлех го от бой. Но съм сигурен, че след време ше ми е благодарно лапето. Щото в нашия занаят верно има морал. И който не го спазва, излиза от играта!